– Хайлайф!– замислено изрече Ена Богойна. Тя минаваше за пресметлива жена и навреме успя да потисне недоволството си. Но не направи усилие да възпре мислите, които я занимаваха в този скучен, августовски следобед. „Ако поне умираха като представителите на истинския хайлайф в романите... - неохотно се нижеха мислите й. – А то убит. При това не е картечен откос от връхлитащ джип. Безславно отровен. Отпуснал се върху масичката на едно кафене. Шестдесетгодишен, запазен, привлекателен господин. Христофор Караянов. Собственик на фирма за внос- износ на метали, верига от бензиностанции, цех за металорежещи машини. Бивш асистент по история в провинциален университет. Заминава в столицата и прави пари. И тъкмо да докаже на света, че е някой – ето че го връхлита смъртта. Горкият Христофор Караянов. Ако беше някой просяк, едва ли щеше да се вдигне такава олелия в следствието... Виж ти, цяло съзвездие красиви жени, опечалени от смъртта му. Един единствен, потънал в скръб син.“ Ена Богойна си беше направила списък на очарователните дами, потънали в покруса след убийството на видния бизнесмен. Начело в бележките й стоеше Тодорка Панайотова-Караянова - зашеметяваща с красотата си втора съпруга на великата личност. Тя го бе нарекла светец, прекрасен съпруг и баща, загрижен повече за благото на подчинените в многобройните си компа-нии, отколкото за своето собствено благо. Номер две: синът на покойния. – Той е просто... особен човек, не лош. но все пак, не зная... - бе започнал да обрисува своя баща Дамян Караянов, 27-годишният наследник на изтъкнатия търговски колос. Караянов младши беше също историк, успешно защитил кандидатска дисертация, редактор на уважаваното списание „Известия“, което баща му бе започнал да издава, за да угоди на своя син. В момента наследникът на мъртвия работеше върху докторската си дисертация. Твърдо отказваше да се занимава е бизнес. Номер три: Мирела Депешлиева-Караянова - снахата на покойния бизнесмен смути Ена с агресивното си великолепие. „Изкшочителен свекър! - бе обявила тя, впивайки кристално-син поглед в очите на инспекторката. - Не мога да си представя, кой би посегнал на живота му. Та той осигуряваше хляб на хиляди хора. Естествено, конкуренцията не спи, но... Смятам, че смъртта му се дължи по-скоро на нелепа случайност.“ Мирела Депешлисва работеше в института за социологически проучвания, който принадлежеше на нейния свекър, тя също имаше защитена кандидатска дисертация в Лондон, предстоеше й защита на докторат в САЩ. Тя и Дамян Караянов били женени от пет години, все още нямат деца. Баща й се наричаше Петър Депешлиев неоспоримо свет ило в областта на социологията, който се появяваше по-често по теле¬визията, отколкото президентът на републиката и спокойно разясняваше на гражданите какво е положението в родинат а им. На времето Петър Депешлиев и покойният бизнесмен започнали заедно като хонорувани асистенти в провинциалния университет . „Невероятен интелект“ - бе описало мъртвия научното светило. И така - един просто идеален човек със завидни авоари е намерен мъртъв в кафене „Тост“ на 20 август. Всичките пари 120 долара и 200 марки, стоят непокътнати в чатичката му. Халката с тежки орнаменти, както и масивен златен пръстен с глава на лъв са на пръстите му. Освен паспорта, в чантичката има голяма снимка на привлекателна жена - дълбоко опечалената съпруга, както се оказа впоследствие. В паспорта същата снимка, по в по-малък формат, е пъхната в найлонова подвързия. Още една снимка - двама усмихнали млади хора - синът и снахата, също е намерена в паспорта на изтъкнатия бизнесмен. Човекът, от когото всички се възхищават, осигуряващ хляба на хиляди други хора, е пил кафе, в което някой преди това е пуснал мъничко отрова. Или пък идеалният тип сам си е сипал отровата и е приключил със себе си - за радост на конкуренцията – по твърде екстравагантен начин. Сега дълбоко любещите го роднини си блъскат главата защо, за Бога, го е направил, след като всичко му е в ред. Здравословно Христофор Караянов не е имал никакви оплаквания, просто невероятно, как бе успявал да поддържа такава кондиция. - Той ходеше всяка събота до Черни връх бе изплакала опечалената съпруга. - Не страдаше от нищо. Бивш баскетболист, Ето Христо все още успяваше да привлича вниманието на дамите... Тодорка Панайотова любещата съпруга, втора по ред, но не и по значение в живота му, значително по-млада от бизнес¬мена. 42-годншна, с чувствителни сини очи, видна литературна деятелка,социоложка, деец на науката, сътрудник в колектива за социологически проучвания, създаден от съпруга й. Синът на Христофор Караянов е от първата съпруга, някаква злощастна учителка по история, която си заминала в Троян. „Страшно много светила и светли личности се забъркаха в този случай" беше отбелязала Ена. Още в самото начало бе по¬чувствала неохота да се заеме с проблемите около смъртта на господин Караянов. Нямаше никакъв стаж в общуването с люде от научните и литературните среди. Всъщност, Христофор Караянов се оказа първият й опит в тази деликатна материя. Ена се бе прославила сред колегите си с издирването на убиеца на Елза Костеникева съпругата на милиардера, притежател на тютюне¬вия тръст „Костекс“; бе разплела загадката на обира на десетилетието – кражбата на 50 икони уникати от Криптата на храм-памет¬ника „Александър Невски“. Бе започнала със залавяне наджебчии но пазара, крадци на автомобили и домакински уреди, премина през данъчната полиция, оттам в отдел „Убийства”, където нео¬хотно бе приета от полковник Денев. Между Денев, прословутият шеф, и новоназначената Богойна моментално бе пламнала антипатия, която дори залавянето на убиеца на милиардерската съпруга не успя да смекчи. Всъщност, затова Денев й прехвърли случая е отровения в кафе „Тост”, известен в пределите на цялата страна, бизнесмен. –Моля за отпуск – бе заявила Ена на началника си, който в отговор й подхвърли тънка синя папка, в която имаше две фотографии – финансовия колос Караянов, допрял писалка до плътните си, добре изваяни устни и втора фотография, върху която бизнесменът бе полегнал на масичката в кафето. Всъщност, така го бе настигнала смъртта. Освен това Ена трябваше да работи но случая с Димчо Белев, единствения инспектор от службата, когото не можеше да понася. Ена предполагаше, че Димчо й отговаря със същата, ако не и с по-силна, антипатия. Той й бе лепнал прозвището „Куката“, което моментално се възприе от всички колеги. Ена сиспомняше шока, когато за пръв път чу своя прякор. Беше останала цял час пред огледалото, взирайки се в острите черти на лицето си в силуета на слабата си, висока фигура. Едва тогава бе забелязала, че раменете й са приведени, а очите й се вглеждатнапред необичайно остро и неприятно. За нещастие два-три дни по-раномъжът на Ена, за когото тя не обичаше много да мисли, й бе заявил,че е станала непоносима. Той въртеше тази песен доста отдавна на своя грамофон, като понякога я разнообразяваше с наблюдението си, че тяхното не било никакво семейство, никакъв дом никога нямало сготвено ядене, десет пръста прах покривали ме¬белите, в хладилника нищо не се завъртало... Мъжът й бе убеден,че ако той напусне това „гадно мише свърталище”, както той бе кръстил семейния апартамент, Ена първа би умряла отглад и мръсотия. Добре. Иван многократно я бе заплашвал, че ще си намери любовница и тази мисъл така се беше вбила в главата на Ена, че тя бе възприела идеята без възражения. Веднъж дори, привечер, бе заварила една русокоса хубавица на кафе с Иван и пpoтивно на всички очаквания не почувства нищо – абсолютно нищо, освен тиха, всеобхватна погнуса от хората въобще. „Какво от това – беше си казала Ена. – Топ с мъж и е напълно естествено.“ Толкова години бе живяла с омерзението от чуждите непристойни постъпки, че нищо не успяваше да я учуди. Бе участвала в разследвания на случаи на дъщери, изнасилени oтбащите си, бе заснемала тела на млади жени, намушени с цял сноп арматурно желязо, стърчащо между ребрата. Понякога сепиташе има ли смисъл от това тичане след престъплението, когато то е всесилно, когато хората, всъщност, подсъзнателного желаят. Понякога си мислеше, че блудният човешки род напълно заслужава страшните болести– така поне в малка cтепенможеше да изплати дълга си за мръсотиите в полудялото за пари и власт все¬кидневие. Но не всички хора бяха престъпници. В съзнанието и просветваше споменът за ниска, сбутана едноетажна къща, цялата потънала в цветя. Ружи, да ружи се казваха. Бяха най-различни по цвят. Един висок, сух мъж тръгва рано-рано сутрин, още преди от небето да са се изтрили звездите. Трябва да полее, градината му е голяма, пиперът е висок до коляно – ще продаде наесен малко на пазара, пенсията е малка, но така все ще си помогне. „Гледай, татко, гледай какво богатство!“ – шепти той. А в тясната къща е останала една висока почти колкото него жена, наведена над шев¬ната машина. Изпод ръцете й излизат детски ризки, със слънца и зайчета, които жената е зашила точно където е сърцето. Това са майката и бащата на Ена, разбира се. Все още живи в паянтовата си къща, все още наведени над грижите си. Поне веднъж на поло¬вин година те пращат колет до любимата си единствена щерка в столицата, която в момента е заета. Трябва да отговори на въп¬роса кой, по дяволите, е отровил уважаемия господин Караянов – една от надеждите за икономически възход на родината. Човекът беше планирал да откупи завода за тежко машиностроене в Радо¬мир и да го превърне в цветущ оазис на благоденствието и търго¬вията. Е, бяха му отнели тази възможност. Ена се чувстваше обър¬кана. Всичките роднини от списъка бяха известни люде – бяха младото, изпълнено със сила лице на съвременна България. С та¬кива хора трябва да се постъпва внимателно. Те са особено чувст¬вителни. Много горди и финансово независими. Следователно бя¬ха свободни. А коя бе Ена Богойна? Една вечер след като бе заварила русокосата красавица със съпруга си, в гадното мише свърталище, бе протекъл следният Диалог: Ена:– Може би е време да се изнеса, а? Иван: – Може би. Вследствие на което високата, леко прегърбена, все още мла¬да жена, измъкна една кожена чанта и стар, но стилен куфар. Без излишно суетене тя отвори гардероба в секцията и прехвърли дре¬хите си в куфара. Иван: – Ами какво ще стане с детето? Отговорът на Ена долита, когато чантата е вече натъпкана До краен предел с вещи и принадлежности. – Зная, че каквото и да направя, ти ще вземеш сина ни при себе си. Откакто живеем заедно и се измъчваме взаимно един друг, в тази бърлога става каквото поискаш. Проумяла съм го в самото начало и смятам, че няма никаква полза да се противопоставям. –Ти не си майка! Ти си просто чудовище! – ръцете на Иван Харизанов – известен в цяла Европа архитект, съпруг на Ена – посягат към чантата и с все сила я запращат към стената. трябва да се бори, за да не стане като нея. Защото виж заплатата и нима можеш да изпратиш детето си в частна забавачница с преподаване на английски език с тези жалки хилядарки? Ако го няма всеизвестният архитект Иван Харизанов (който дори рисува¬ше картини е маслени бои в свободното си време и талантът му бе оценен на високо ниво в Англия и Холандия) – семейството бе обречено па гладна смърт. Да не говорим, че апартаментът бе платен от него. Гарсониерата, където се бе изнесла Ена, принадле¬жеше па свекървата. Да не подчертаваме, че всеки ден тази въз¬растна, достолепна дама кара внучето си до английската забавач¬ница, а вечер на уроци по пиано при най-добрия музикален педа¬гог в България, професор Големинов. Да не изтъкваме, че свекър¬вата готви на сина си и понякога зашива копчетата на ризите му. Да не подчертаваме, че ако я нямаше тази свекърва, Александър щеше да пасе патките през ваканцията в оная дупка, дето го бе ужилила оса, и едва не умря... Горкото дете. По-бързо в гарсониерата! Ена се залъгваше е мисълта, че може да я приеме за своя, тъй като бе броила на свекърва си извес¬тен брой хилядарки. Беше ги получила като поощрения при залавя¬нето на убиеца на Костеникева. Нос хора като свекърва й човек просто никога не можеше да бъде сигурен. Гарсониерата беше свободна, защото архитектът я използваше понякога за свое ате¬лие. Благодарение на неговия вкус, стаята бе не само обитаема, по дори уютна. По стените имаше две-три картини е разсъблечени хубавици, нещо, което отдавна бе престанало да дразни Ена. На масата, подредени шахматно, имаше фотографии на три млади момичета – с тях Иван Харизанов бил свързан е гореща любов, преди да се ожени за криминалистката – снимките стояха там, поставени в златни рамки: те трябваше да възпитават чувствата на Ена и да я освободят от ревността й. Ена си спомняше, че в на¬чалото образите в златните рамки я подлудяваха, сега просто се стремеше да си припомни на коя от познатите й джебчийки прили¬чаха тези три красавици. Отдавна беше отчела факта, че се прев¬ръща в безчувствена, непроницаема грамада (мъжът й също го беше отчел многократно) и това бе престанало да й прави впечат¬ление. В много редки мигове, когато безсилието пред някоя задача разпръскваше болка в цялото й тяло и невиждащият й поглед угасваше, закован в тавана, се взира в златния си часовник и нетърпеливо вдига красивата си глава, за да метне отвратен поглед към улицата. Той многократно бе посочвал, че ме понася закъсненията и единствената добродетел, на която държи у хората, е точността. – Добър ден, колега – поздрави го Ена. – Добър ден. Не желая да ви оскърбявам, Богойна, но не от¬читам като особен късмет задължението да работя с вас по случая „Караянов“. Чувал съм за вашите методи на бавно разучаване на характери гласът му правеше меки, бълбукащи подскоци, които Ена веднага намрази. – Честно казано, нямам никакво дове¬рие в начина ви на работа. Богойна, и желая да действам самостоя¬телно. – Очарована съм – подхвърли Ена иекрено. – Смятах да ви помоля за това. – Нека ви уведомя – продължаваше да подскача кадифеният глас, – успях да измоля от господин Денев помощник за себе си. Надявам сe, че познавате инспектор Делиева? – Виждала съм я – успя да се вмъкне в една пауза Ена. — Очарована съм oтнея. – Аз също – призна Белев и сините му очи проблеснаха с ис¬тински възторг срещу слънцето. Едва сега Епа видя, че Делиева се е разположила на една от съседните масички и се взира в Белев с подчертан интерес. Тя беше висока, русокоса и толкова красива, че погледите на доста посетители в кафето бяха съсредоточени в нейна посока. „Като манекенка би имала по-голям успех“ – помисли Ена. Фактът, че Делиева беше избрала тази гадна професия в отдел „Убийства“, я превръщаше в загадка и същевременно наистина повишаваше оценката на Епа за нея. – За да не прозвучи на началството като своеволие, че маши¬те две групи работят самостоятелно, предлагам да се срещаме през ден тук, кафе „Орел“, в пет следобед. Съгласна ли сте? Ще обменяме сведенията, които сме събрали. – Хубаво – откликна Ена. – Ако има нещо спешно, можете да го предадете на Делиева у дома й – На въпросителния поглед на Богойна инспекторът отг о¬вори като й подаде листче, върху което бе написан някакъв адрес. – Надявам се, че това ви устройва. Апартаментът на Делиева сс намира в центъра, точно под магазина за специализирано дънково облекло „Златен Тексас“. Дори ако положението на нещата не ви устройва, друго не мога да ви предложа. – Добре е – поднесе оценката си Ена. Тъкмо кога го Димчо Белев се вдигна с решителен подскок от стола, тя го спря. Всичко е наред, колеги, но аз имам едно условие; ако то ви прозвучи не¬привлекателно, не смятам, че ще работя с вас. Остави достатъчно дълга пауза, през която Димчо Велев можеше спокойно да изрази своята реакция на недоумение, пре¬растващо в оправдана ярост. На всички в отдел „Убийства“ беше известно, че той поставя условията. Привилегия за партньора беше да ги приеме. Инспекторът не реагира по никакъв начин и затова Богойна учтиво продължи, като помаха на сервитьорката да по¬бърза с изпълнението на поръчката. -Господин Белев, бих желала да предоставяте събраната от вас информация в писмен вид. Не е задължително да ми я пре¬давате на дискета, макар че предпочитам този начин на робота. Това е единственото ми условие. Посивялото лице на Велев остана неподвижно, дори устните му не потрепнаха, докато изричаше на глас гневните си мисли: – Вие, Богойна, просто желаете да се застраховате от бъдещ неуспех и да покажете пред началството кой колко с работил и къде е сбъркал. Тресете се от страх и искате писмени документи, чрез които ще намерите миг покой. -Очарована съм от прозорливостта ви изрази съгласието си Ена и се усмихна добродушно. – Още нещо... ако се яви нещо спешно, поогледайте се в ресторант „Форум“, третата маса откъм прозореца. Там се храня на обяд в два, вечер в седем. Надявам се, че подобно положение на нещата ви устройва. Красивите сини очи на Велев хвърляха искри във всички посоки. Ена почувства приятна топлина в шепите си и приятелски добави: -Дори да не ви устройва, друго не мога да ви предложа. Инспектор Белев стана, без да се сбогува. Делиева кимнасдържано от своя ъгъл на масичката, промърмори: „До събота“ и се насочи към вратата, демонстрирайки възбуждащата си походка пред възхитените погледи на цялото кафе.