Жълт път. Задължително прашен, коларски, от двете му страни – зелени полета, а в дъното – слънце. Огромно, оранжево, топлещо, като край на света. Едно, две, три, четири... Може така. Така може. Кръг сред незрели жита, може и овес или ръж, все тая. Ръцете разперени широко. Краката – леко разтворени. Дишай! Седят си три сестри... Откакто е написана тази приказка, трите сестри седят до прозореца и предат. Случва им се една и съща история. Неизменна. В приказките няма друг вариант. Няма право на избор. Всичко, което е написано веднъж, се запечатва в пространството и застива. Когато бях малка, исках непрекъснато да ми разказват приказката за Пепеляшка. Една и съща. Безкрайно една и съща... За да се уверя в щастливия край. Да съм сигурна... И тези три сестри... Защо три? Защо сестри? Защо толкова омраза и завист? Те седели вечер до прозореца и прели. Говорели си. Всяка от тях мечтаела да бъде царица. Като в живота... Една вечер ги подслушал цар Салтан. Като в истинска приказка... Харесал едната сестра. Като в живота. И слушаш приказката, представяш си, че ти си избраната сестра, а в живота става друго. Харесват друга... Харесваш неподходящия. И се мъкнеш по психоаналитици, за да разбереш защо си склонен към грешен избор... Оженили се цар Салтан и сестрата. И никой не споменава името й. Защо?... Царят отишъл да повоюва, защото това е работата на един мъж... Въздухът слиза в петите, пълзи по гръбнака, излиза през пъпа. Заедно с мръсотията отвътре. Вътре е мръсно, но ще се прочисти. Дишай! Двете сестри хванали царицата, натикали я в буре, заковали капака и хвърлили бурето в морето. Тя взела, че родила момче – княз Гвидон... Или го беше родила предварително?... Как се казваше бабата на татко?... Всички ме изоставиха и сега няма кой да ми каже едно просто нещо. Как се казваше... Княз Гвидон станал герой. Убил князът един зъл магьосник и се оженил за княгиня Лебед... Няколко звезди смръкнати по грешка. И няма нищо. Черно. Искам да съм княгиня Лебед. Искам щастлив край. Лошите да бъдат наказани, добрите – да живеят дълго и щастливо... После вода. Синя, мътна, неясни образи, водорасли като коси на Вероника... удавник... и защо все тези удавници... Надолу, надолу, още. До дъното. Жълт пясък. Сандъче. Няма въздух. Трябва да се заключи. Ключът – надалече. Седем, шест, пет, четири... Нагоре? В никакъв случай! Три, две, едно, нула. Сега! Лекота. Няма студ, няма страх, няма болка. Лекота. И нагоре. Хората живеят в градове. Градовете на хората са необмислени, неуютни, мръсни, бацили, вируси, информация, липса на информация, дом, студен, мирише на готвено, на спарено, парното е спряно, всички правят икономии, „Мерцедес“ с две Врати и шибидах, обичам тази дума. Обичам щанци, попнитове, алтернатори, отвертка, прагове и вежди, акумулатори, ауспух, наемни убийци... Има наемни убийци. Всеки може да си наеме убиец. Крепежни елементи. Казах ли семеринги и спойлери? Няма нужда да тикаш хората в бурета и да ги хвърляш в морето. Наемните убийци са кротки по природа. Като гепардите. Живеят сами. Като гепардите. Убиват само, за да се прехранват... Има и серийни убийци. Те са като акулите. Убиват непрекъснато, защото са гладни непрекъснато. Светът е подреден чудесно. Само човекът не се вписва. Никъде. Прахово боядисване. По цялата земя хората искат да им се боядиса без цапане, а на мен ми предлагат прахово боядисване. Късмет. Тази стая наистина трябва да се боядиса... Отговорност. Чувство за отговорност. Респонсибилити. Към какво? Всичко е думи. Някои неща са истински. – ТрябВа да спрем парното. – Студено ми е. – Не се лигави! Като дойде сметката, ще се стоплиш! – Мислите ли, че съм дебела? – Млъкнете! Медитирам! – Дебела си. – Злобни... кучки. – Отивам на работа. – Интересно... Днес е неделя. – Кой го казва! – Изчисти ли тоалетната? – Какво намекваш? –За котешката тоалетна питам. – Твой ред е. – Какво да сготвя за обяд? – Прели, прели до зори три девици – три сестри. „Ако ли аз бях царица – казва първата девица, – целия покръстен свят ще гостя със пир богат.“ Живели някога, не много отдавна, дори може да се каже, че точно по това време, три сестри. Те не били точно сестри. Не били и приятелки, не били близки, не били роднини, нямали нищо общо помежду си. Обаче живеели заедно. Едната била девица. Втората била девица. Третата не била девица. Живеели заедно, за да не живеят сами. Защото самотният човек е зависим. От себе си... – Тази сутрин изхрачих кръв. – Спри да пушиш. – Никога не съм пушила! – Ами спри да викаш. – Аз ли викам!? – Престанете! Опитвам се да работя! – Интересно... На кое му викаш работа? – Мисля, че имам температура. – Аз съм тВврец. Трябва ми спокойствие. Дори Бог е сътворил света в отсъствието на Всякакви досадници. Никой не му е кашлял в лицето, не са му мрънкали за готвене, не са му пипали нещата... – Температурата ми е 38, 5. – Значи си жива. – Добре. Излизам. Мерете си температурите и си бъркайте в... гърлата. Майка му стара. Поезията е... Ако ме търси някой, в кафенето съм. – Че кой ли може да те търси? – Да извикам ли лекар? Или да отида на преглед? Трите имали по три имена, но никога не ги използвали. Те не използвали дори и по едно име. Никоя от тях нямало да се омъжи. Никога. Поне така твърдели. Казвали още, че са си достатъчни. А прозорците на общия им дом били толкова мръсни, че когато дневната светлина се опитвала да проникне през тях... Това нямало значение. Някои изречения трябва да остават незавършени, защото са ясни. Като мръсни прозорци. С някакви стичащи се мазни пръски, кални вадички и капки градски дъжд. Което е лошо, защото чистата енергия не влиза през зацапани стъкла и т.н. Подът на общия им дом също бил мръсен. Малко лепнел, някак не пускал пантофите. Изисквало се усилие, за да се придвижваш. И имало хлебарки. Много. Дребни, светлокафяви, и едри, черни, тлъсти. Мустаците им мърдали. Очичките им шарели насам-натам... Те, трите, никога не били виждали очите на хлебарките. Но били пацифистки. Никакви убийства. За нищо на света! Мирно съществуване с останалите живи тари. Скорпиони, гърмящи змии, паяци, отровни южноамерикански жаби. За нищо на света! Никакви убийства! – Бих го убила, ако можех! – Не говори глупости! – Наистина бих го убила! Той ми се подиграваше в очите! С невежеството си! Унизително! – Какво ти става? – Нямам представа. – Влиза в критическата възраст. – Интересно... Кога? – Защо се дразниш? Той е мъж. За тях е обичайно. – Той не е мъж! Редактор. Мръсникът му с мръсник! – Е, още по-лошо. – Как му беше името? – Мръсник. – Защо Мръсник? – Защото три пъти съм го хващала с разгащени панталони... Сутрин преди работа. Със счетоводителката. Чакам да ми отвори, чакам, знам, че е вътре. А той разправя, че оправяли баланса. – Късмет. Най-голямата от трите се казвала Суска. Всички смятали, че истинското й име е Сузана, но бъркали. Казвала се наистина Суска. Идвало от Исус, казвала майка й. Идвало от турското „сус, ма“, казвала баба й, защото много викала ро¬дилката докато излизало бебето и акушерките й шъткали „Сус, ма! Сус, ма!", защото били туркини. Тя се родила в турско село. Баща й бил турчин. Майка й не била туркиня. Ама много се разбирали. На пръв поглед. Средната се казвала Лили. Нямало никаква причина, просто такова име й се паднало. Най-малката кашляла лошо и се казвала Стефана. Имала температура 38, 5 градуса по Целзий. Била изхрачила кръв една сутрин и тайно трепела хлебарките нощем. После изхвърляла труповете през балкона, за да не ги Видят останалите. Кожата й била много бледа, пергаментова, ушите й били сухи и сбръчкани, което говорело за скрита болест. Устните й винаги били напукани. Тя обичала да готви. Кашляла и готвела. Била объркана. Сякаш винаги й се виело свят. Тъкмо се обърне в една посока, и посоката се сменяла. Точно така останала без работа. Отишла един ден в редакцията и преди да седне на мястото си, я извикал шефът. Казал й, че няма възможност да задържи такъв голям колектив и трябва да освободи някои от редакторите. Тя го гледала и се закашляла. Искала да каже нещо, но не можела да спре да кашля. Зачервила се, ушите й пламнали, задавила се и излязла от стаята. Отворила прозореца. Всички се хвърлили да я задържат. Тя искала да подиша въздух. После си тръгнала. Вървяла бавно по улиците, така, както вървяла след работа. Гледала витрините. Влязла в една книжарница и си купила Корана. Купила си и Тибетската книга на мъртвите. Това били всичките й пари. Прибрала се в гарсониерата си и си помислила: „Защо имам гарсониера в този квартал? Защо нямам двустаен апартамент в центъра?“ Само този въпрос се въртял в главата й. Той не бил въпрос на живот и смърт... на пръв поглед. Но човек никога не знае.