БАЛКАН

I

Люляково е малко село на старата ромъно-българска граница. Наоколо е само поле и над него небето е тъй просторно, въздушно и необятно, че селото с двайсетината си къщи отдалеч изглежда още по-малко, безцветно и уединено сред узрелите ниви, като птиче гнездо. Наближава жетва, но тук е още глухо и без­людно. Градът наистина е далеч, далеч са и околните села, но Люляково и без това за­глъхна и съвсем запустя, още когато се обяви мобилизацията и мъжете заминаха.

Близо до селото, само на някакви четири или петстотин крачки откъм северната му страна, се вижда ново и бяло здание посред малка горичка от акации. Това е български пограничен пост и в него живеят петима вой­ници. Неизменно и редовно, както и по-рано, те изпълняват службата си. Те са млади и хубави момчета, здрави, широкоплещести, с за­горели и румени лица, напети и стегнати в ка­фявите си униформи, с бели навои, изпъстрени с широки ивици от черни върви, навити на кръст. Сега в село жените се заглеждат в тия войници с гордост и мълчалива любов. Те им

напомнят мъжете и братята, които също са войници и носят същите тия кафяви уни­форми. Вече много дни те се бият, превземат градове, имената на които никой не беше чу­вал, достигат до бреговете на далечни морета и всички разкази, които се носят тук за тях, са тъй невероятни, пленителни, но и страшни като стара някоя приказка.

Всеки ден слизат в село по един или по няколко от войниците. Те идат за вода или пък да си купят нещо от кръчмата. Почти всякога идват с тях и трите постови кучета. Всички в Люляково познават тия кучета. Познават ги по-добре, отколкото самите войници. Вой­ниците се сменяват всяка година, новите ня­как приличат на старите, имената и чертите на лицата се или забравят, или смесват, и за всички в паметта остава само общият и типи­чен образ на войника. Но трите кучета по­стоянно си стоят на поста и в Люляково всички, дори и най-малките деца, не само ги познават по име, но знаят и приключенията им по гра­ницата, и най-дребните им навици.

Двете от тия кучета, Войвода и Мишка, са обикновени овчарки. Мишка, най-дребната от тях, има всички добродетели и всички по­роци на своя пол. Тя е бяла и чиста като сняг, грациозна е, с тънки и деликатни чле­нове, пъргава и всякога весела. Лесно и скоро се сприятелява с когото и да е, има широки познанства, умилква се най-доверчиво и лас­каво като котка. Но заедно с това тя крие в себе си и не малко коварство. Докато кротко и търпеливо се оставя на децата да й дърпат ушите, да я възсядат като кон, да си играят както искат, в същото време тя ловко и съв­сем предпазливо, за да не ги ухапе, отнема хляба от ръцете им. Неусетно и тихо, като лисица, тя влиза посред бял ден в курниците и яде полозите, вмъква се в избите и с една поразителна вещина отхлюпва сандъци, гър­нета и тенекии. Всяка една нейна разходка из селото се завършва с голям вик, олелия и клетви. Но Мишка пристига в кръчмата на Къня при войниците, притиска се ласкаво до тях и изглежда все така спокойна и невинна.

Войвода е голямо и силно куче. Но то няма ни едно от тия качества, които би след­вало да има, ако се съди по твърде претен­циозното му име. Това е неодялан и тромав простак, безобиден и добродушен до тъпоумие. Но изглежда, че той е доволен от себе си и от другите, опашката му всякога стърчи нагоре като пръчка, изпълнява службата си добросъвестно, но без горещина и увлечение. В село Войвода не прави пакости, допуща охотно познанството на всеки срещнат човек, но всякога с такова лениво и тъпо равнодушие, че съмнително е всяко съзнателно участие и интимност.

Съвсем друг е Балкан. Това е най-голя­мото и най-красивото от войнишките кучета. Едно наистина рядко и великолепно животно.