Пролог

Източен Тибет,

няколко хиляди години

преди Христа

– Има събития, които хората няма да разберат, сине! Ще има и такива, за които хиляди години ще се носят легенди, но така или иначе, никой няма да може да им даде разумно обяснение. Ще се роди нуждата от религия, в която приказното ще граничи с реалното дотолкова, доколкото човешкото познание ще има сили и опит, за да си го обясни. Време е хората да повярват в Бог и…

Дрохма стана от големия гранит, но който беше седнал, без да се доизкаже, заметна полите на ослепително жълтото си расо и погледна към долината.

– Ти си мъртъв, татко! Защо си дошъл?! Върви си!

Брозар почти не помнеше баща си, но ето че сега се беше появил отнякъде и му мътеше главата с планове за хилядолетия напред.

– Мъртъв съм, но не тук, и не сега! Имаме много работа и ако още отсега си противоречим, ще се провалим и Кликата ще ни прати на сигурна смърт.

Брозар не му вярваше. В очите на този, който твърдеше, че му беше баща нямаше и частичка от блясъка на звездите, какъвто имаше в неговите.

– Ти откога си тук, Брозар? – попита Дрохма и с мъка отдели погледа си от красивото земно утро, за да погледне сина си в очите.

– Още от дете, малко след като те осъдиха. Изпратиха ме с още пет-шест момчета, за да подготвим терена. Тук беше тихо и спокойно, докато миналата нощ ти не дойде с гръм и трясък!

– Не се заяждай, момче! Не съм тук по собствена воля! Сега може да си лежа в саркофага и да кроя планове за бъдещето, без да се правя на герой.

– Все още не ти вярвам… татко! Не ми приличаш на онзи велик мъж, който си спомням!

В големите очи на Брозар се спотайваше, макар и мъничка доза съмнение. Дрохма го погледна, изненадан от недоверието му, седна тежко на един голям камък, който си беше избрал за трон и се усмихна:

– Приличаш на мен – недоверчив и мнителен. Така и трябва. Ето, ела да видиш това – добави той, като свали от едната си ръка голям златен пръстен, с още по-голям червен камък на него. – Беше на майка ти, но тя ми го върна при последната ни среща. Сега вече е твой!

Брозар помнеше, как красивата му майка плачеше с часове над това бижу, което свързваше с любовта на живота си – неговият лекомислен баща – Дрохма.

– Какво искаш да знаеш? – попита той студено като стисна силно парчето болезнени спомени.

– Всичко, Брозар, всичко!

Момчето знаеше всичко за хората, но разказа каквото знаеше, недоволен от този факт. Дрохма беше любопитен и продължаваше да го разпитва с часове. Новото утро вече беше настъпило.

– От това, което чух, сине, разбирам, че тук ни чака много работа. Няма да е лошо да се запасим с търпение и воля. Кликата и Върховния съвет на Молите, трябва да останат доволни. От това зависи живота на милиарди, а времето както обикновено – няма значение! Все пак, ще трябва да ускорим процеса.

– Хората не  готови, татко! Няма „технологична кръв“, няма наука и познание. Аз мисля, че всичко трябва да стане по естествен път.

– Нашето Слънце умира, момче! Ако закъснеем с трансплантацията, светът ни ще загине!

– Но, те не са готови! Още са съвсем примитивни!

– Да, но има и друг начин! Чувал ли си за „Гранитния куб?

– Не, не съм!

– Нямаме време да чакаме, просто мъничко ще им подскажем, а след това…

На другата сутрин, когато Слънцето отново навести долината, на хълма, над нея Дрохма и Брозар продължаваха да разговарят заровили завоевателските си погледи в съдбите на милиони.

– Искам да скриеш книгата някъде, където нито едно човешко същество няма да я намери. Те никога, запомни, никога не трябва да я открият! От това зависи дали нашата работа ще се увенчае с успех!

Брозар кимна притеснено. Не си беше представял, че престоя му тук ще се усложни, но нещо му подсказваше, че на неговите крехки рамене ще се стовари цялата проклета отговорност за всеки превзет сантиметър от естествената лаборатория, наречена Земя.

– Мътните да ме вземат, ако съм виждал нещо по-прекрасно от тази цъфнала в чудни цветове долина! – добави Дрохма, впивайки искрящите си очи в красивите творения на природата, като хищник в нищо неподозираща жертва.

Лятото на 811 г. сл. Хр.,

източна Стара планина,

малко след изгрев

Планината миришеше на дива мента и на кръв. На битка за оцеляване. На смърт.

Лятото беше в разгара си и Слънцето още отрано надничаше зад старо-планинските върхове, нетърпеливо да огрее арената на боя. Целият северен склон беше осеян с труповете на хора. Мечове, щитове, копия и бойно снаряжение бяха разхвърляни наоколо в невъобразим хаос.

Всичко беше замряло в очакване. Само от време на време се чуваше дрънкането на оръжия от локализираните боеве, които все още се водеха на няколко места.

Справедливият гняв на владетеля на българските земи беше заситен. Агресорът – Византийската армия и нейният император бяха унищожени, а за кръвта на невинните жертви – отмъстено. Императорът беше останал без глава алчността му наказана, а синът му – тежко ранен. Той най-вероятно нямаше да стигне жив до Константинопол.

Ичиргу боила Севар спря рязко черния си жребец и сочейки бягащите надолу по склона ромейски войници заповяда на снажния млад мъж до себе си:

– Персиан, избийте всички! И без това лагерът е пълен с пленници!

Войниците, около сто и петдесет човека, скочиха бързо от конете и водени от командира си, тръгнаха да изпълнят задачата със смразяващи кръвта викове.

Севар беше ранен. Прободната рана на дясното му бедро продължаваше да кърви. Той слезе внимателно от коня си, седна на най-близката скала и отри кървавия си меч в тревата. Беше уморен. От късна нощ той и неговите войници, както и цялата събрана в прохода българска войска, гонеха и убиваха ромеи.

Зад завоя, надолу по тясната пътека, където неговите верни бойци настигнаха бягащите ромеи, се чуха писъци, стенания и хленч.

Севар – тридесет и две годишен здравеняк с буйна черна коса, плътни вежди и широки рамене, бръкна в пояса си, извади парче груб плат и натисна раната с него. Болеше го. Стрелата беше пробила мускула.

Той се огледа наоколо и въздъхна. Така и не можа да свикне с миризмата на кръв и желязо, а всекидневните му дози адреналин от честите срещи със смъртта се бяха превърнали в мъчение. Беше му омръзнало да убива.

Ичиргу боила стана внимателно, свали кожения мех от препаската на коня и отпи няколко глътни прясна вода. След това възседна жребеца си с мъчителна гримаса и реши да се изкачи по-нависоко, за да огледа периметъра.

– Хайде, Светкавица – смушка той коня и го насочи към източния склон. – Давай, почивката свърши.

Животното се подчини, но точно тогава от долния край на малката долина се зададоха група български войници, които викаха и махаха енергично.

– Севар, Севар – чу се гласът на Персиан. – Почакай, има новини.

– Какво има? – попита той, когато групичката наближи.

– Намерихме някакъв тежко ранен… знатен ромеин – едвам успя да каже от умора младежа. – Бърбореше нещо на ромейски и повтаряше „Севар, Севар“. Ти знаеш езика, ела да поговориш с него, може да е нещо важно!

– Може би, Персиан – отвърна Севар уморен. – Защо не го убихте?

– Ние не убиваме тежко ранени старци, той и без това се е запътил да се венчае за смъртта.

– Добре, момче! Вземи си кон и да вървим. Откъде знаеш, че е знатен?

– Ами, доста е възрастен, за да е пълководец. Или е някой от съветниците на императора, или е дошъл тук да се забавлява – отговори Персиан и се качи на коня си.

Младият мъж поведе малката групичка по тясната пътека. Наоколо все още се водеха отделни локализирани боеве, в които византийците се сражаваха най-вече за живота си.

На малка полегата полянка, вляво от основния път, чакаха останалите войници на Севар. Персиан скочи от коня и докато помагаше на командира си да смеле заобяснява:

– В дерето зад полянката го намерихме – каза той. Прободен е на поне десет места. Дано те е дочакал.

Севар и неговите спътници изкачиха стръмнината, спуснаха се в усойното дере и не след дълго намериха ранения знатен византиец. Седнал, с гръб опрян на ствола на едно вековно дърво, береше душа беловлас старец с горда осанка и орлов поглед. Той беше бос, с разгърдена окървавена риза и ръка сложена на огромна прободна рана в корема. Имаше наранявания и по лявото рамо, краката и по двете си ръце. Личеше си, че вече се е примирил със съдбата си и всякаква съпротива е излишна. Севар се приближи до стареца, вгледа се внимателно в усмихващото се насреща му лице и възкликна на гръцки:

– Теодосий Бакуриани, какво правиш тук?

– Теб търся, Севар – усмихна му се пак ромеина.

– Ти си византийски патриций, какво правиш на военен поход? Нима си дошъл да грабиш народа ми?! Твоето място не е ли зад стените на Константинопол? – продължи ядосан Севар.

– Казах ти, че теб търся – повтори Теодосий. – Не знаех как да те намеря и реших, че идвайки с Никифор ще успея.

Персиан се приближи, сложи ръка на рамото на Севар и попита:

– Познаваш ли го?

– Да, познавам го! – отговори той след малко. – Три години бях негов роб. Разказвал съм ти за него.

– Да, спомням си! И какво ще правиш с него?

– Още не знам, но като го гледам, няма да доживее да види залеза.

Севар не знаеше как да реагира. Дали не трябваше да забие меча си в гърлото на ромеина веднага, или просто да го изчака да умре от раните си. Той седна на огромното коренище срещу Теодосий и спомените го връхлетяха като ято черни оси.

Преди около шест години, при един от набезите на водената от Севар конница към Сердика, ромеите бяха успели да го пленят. Бити, недохранени и унижавани, прехвърляни от стан на стан и от паланка на паланка, пленниците най-после бяха докарани в Константинопол, където ги изкараха на пазара за роби.

Византийците не обичаха българите, но не само защото бяха езичници, а и заради умението има за краткото време откакто се бяха повили на юг от Дунав, да укрепят младата си държава успешно. Северната граница на Византийската империя бе застрашена сериозно и въпросът не беше дали, а кога някой ден Константинопол ще осъмне под обсадата на войнствените българи.