1

Оказа се, че мога да взема автобуса от „Плиска“. Мъчението да бъда притиснат между две седалки и задника на някой дебел и потен съсед в продължение на 6 часа, което така ясно си представях през нощта, всъщност ми се размина. Рейсът се оказа празен – освен мен пътуваше само една жена, която слезе в Стара Загора. По-нататък, до Созопол, пътувах като в такси.

Шофьорите, естествено, надуха чалгата и ми пуснаха някакъв екшън без звук на екранчето колкото носна кърпа, в което се отразяваха зелени хълмове, облаци и внезапно проблясващо слънце, като мрачен драматичен ефект. Пуснах седалката да легне докрай и си избрах да гледам облаците през прозореца. Шофьорите пушеха и сигурно щяха да разрешат и на мен, само че това значеше да вляза в разговор. Извадих бутилката с минерална вода и я сложих на седалката до мен. Имах и 200 грама водка в чантата, най-отгоре.

В една бутилка водка има 700 грама. 10 бутилки водка – 7000 грама. Седем литра. Изглежда много. Тези 200 грама влизаха в общата сметка.

Една бутилка на ден – седем дни. Половин бутилка на ден – две седмици. 200 грама на ден = 7000 : 200 = 35 дни.

Месец и отгоре. Много време.

2

Пристигането в Созопол и всички пристигания в Созопол.

В десет часа вечерта на пристанището, когато каручки с магаренца посрещат корабчето, за да натоварят багажа на курортистите. В онзи Созопол, в който дори нощем площадът е застлан с рибарски мрежи, а през деня стари рибари, седнали по турски на земята, ги кърпят с големи дървени игли – между рояците от мухи, потопени в миризмата на фаб­рика „Славянка“, най-богатата миризма на развалена риба, съществувала някога на света. Непоносима до пълен възторг. Миризмата на детството. Най-добре запомнената миризма от детството.

Пристигания с такси от аерогарата. (В пет часа сутринта друго такси ги е возило по пустите улици на София, прясно измити с маркучите и още мокри.) И кой ще види първи морето.

Това отдясно не е морето, а езеро. Трябва да гледаш вляво. И като пристигнеш в Созопол, ще изпиеш една лимонада от сифона, въпреки че не е хигиенично.

Пристигания с влака – търсят се четирима за такси до Созопол.

Пристигания на стоп – трябва да минеш целия Бургас в жегата, със сака на рамо. Най-дългият град на света или може би само Пазарджик е по-дълъг.

Пристигания на стоп, но тя е толкова красива, че едно такси ги вози безплатно през целия дълъг Бургас.

Пристигания с кола. Бащата на Джинджи и без това не знае, че той е взел колата, така че защо да не я покараме всички.

Пристигания с кола – бензинът се дели на три, а всъщност трябва да се дели на пет, защото те са две двойки, а той е сам.

Пристигания с кола – детето по целия път плаче и има разстройство, а тя си е сложила някаква нелепа шапка, която му пречи да вижда колите отзад.

Пристигания с кола – забравили са газовия котлон и джапанките на Маня, а Стоян има пристъп на безобразно поведение, който трябва да бъде прекратен с шамари.

Пристигания с кола. Видяха ги още в София, на булевард „Ленин“, и то точно който не трябваше.

Пристигания с кола. Много пристигания с кола.

Сега няма кола и пътува с автобус.

3

Дотук всичко е прекрасно, но рейсът спира в Бургас – той всъщност е до Бургас, защото сезонът още не е започнал, и става ясно, че ще ме прехвърлят в микробус, а той ще тръгне, когато се напълни.

Обаче няма никой. Изглежда, вече никой не иска да ходи в Созопол.

Става два и половина и нямам повече водка. Дотук с двестате грама на ден. Чакаме пред офиса на фирмата. До нея има някакво кафене, но аз вече ходих до клозета и не знам за какво повече да го употребя. Не ми се пие кафе. Пие ми се водка, но няма да пия от тяхната водка. Купувам си вестник „Труд“, но не знам какво да чета в него.

Пристига следващият рейс от София и се появяват още двама души за Созопол. Те веднага вдигат скандал – никой не им е обяснил, че ще има престой в Бургас. Засега са ги забавили с десет минути, а мен с час и половина. Казват ни да седнем в микробуса и затварят вратите, за да не избягаме. Чакаме.

Появява се някакво смешно същество. Слиза по едни стълби. Страничната улица е нещо като стълба, която се спуска към кафенето пред офиса.

Докато слиза по стълбите, си маха очилата, после пак си ги слага. Очилата изглеждат черни, но очевидно са с диоптър и ѝ пречат да слезе. Майка ми правеше така. Сваляше си очилата, когато слизаше по стълби. Майка ми беше астигматичка, но тази е по-скоро късогледа. Има вид, сякаш не вижда нищо наоколо си. На главата ѝ стърчат големи студийни слушалки. Не вижда и не чува. Под слушалките косата ѝ е вързана с огромен индийски шал, който ѝ стига почти до петите. Или е полякиня, или е софиянка. Вижда микробуса, на който пише „Бургас–Созопол“ и в който сме арестувани. Нищо не пита. Сяда на бордюра, вади плеър от чантата и си сменя диска. Чантата е огромен сив сак, който изглежда тежък. Пуска си новия диск и започва да отсъства още по-активно.

Изведнъж ми става интересно какво слуша. И изобщо има ли все още какво да се слуша?

Съществото се оказва за Созопол и съвсем правилно е седнало на бордюра пред микробуса. Шофьорът също не издържа повече и най-накрая тръгва.

Засега съществото не говори, само гледа разсеяно и кима с глава, без да си маха слушалките, като го питат за рейса ли е. Като сяда вътре, пак си сменя диска и този път успявам да видя, че на този, който маха, пише „Марлене Дитрих“. С перманентен маркер. Марлене Дитрих! И с какво, по дяволите, човек сменя Марлене Дитрих в плеъра си? С речи на Бен Ладен, изтеглени от сайта на „Ал Джазира“?

А тежкият сив сак е пълен с главички на еврейски дечица.

Микробусът е скапан и едвам се влачи, но все пак след две минути виждам морето. Морето се вижда за първи път отдясно, още преди езерото. Всъщност първото море, което се вижда, е бургаското пристанище. Това съм го запомнил още от дете.

Щом виждаме морето, шофьорът пуска чалгата. Съществото нещо си бърника плеъра, очевидно увеличава звука. Давай, Бен Ладен, май че и аз те предпочитам. Другите двама, дето идват от София, говорят мьеко и става ясно, че сега далаверата е в недвижимите имоти, обаче някакъв ги мотаел, защото имал връзки с чужденци.

Давай, Бен Ладен! Искам те, стискам те. С млади женички по механички той си похарчи свойте парички.

Атия. Тук морето се вижда за втори път, обаче е радиоактивно, защото съседният плаж е „Меден рудник“. Няма да спираме в Черноморец, защото никой не е за там, така че продължаваме по магистралата и сега вече се вижда огромният дълъг плаж, но първо трябва да отбием за Созопол, после още два завоя и чак тогава се появява табелката „Златна рибка“. Бивш „републикански“ и още по-бивш „царски“ плаж. Нудисткият плаж на Созопол през последните 40 години и аз през цялото време съм бил там. Бил съм там още преди да стане нудистки, когато беше дивият, съвсем пуст плаж, където можеше да си направиш колиба от клечки и дълги сухи водорасли. Тези водорасли никъде другаде ги няма, както и „царските“ миди.

„Царският“ плаж. Сухи изпръхнали устни и изгоряла кожа. Изгоряхме и двамата, защото чакахме всички да си тръгнат. Жените са стеснителни, затова кожата ми беше опъната до скъсване и гащите ми бяха пълни с пясък.

А сега минаваме покрай хълма с боровата гора и „лайняната пътечка“. Обаче хълма го няма. За боровата гора изобщо да не говорим. Няма го самия хълм или по-точно две трети от него. Горната част изобщо я няма и има два булдозера, които скоро ще махнат и последното, което е останало. Жалко за „лайняната пътечка“. Тя беше най-прекият път, а човек можеше и да си се изсере. Нева я използваше за джогинг по времето, когато беше решила да става съвършена. Край на „лайняната пътечка“ – сринали са я със земята.

А сега вече се виждат пристанището и новите паркинги, насипани в морето. Табелката „Созопол“, Коминът... Тъпият рейс обаче завива към Харманите. Сигурно ще спре пред „Черно море“ и ще трябва да си влача багажа надолу.

Наистина спира пред „Черно море“. Някакъв дядка ме пита търся ли квартира. Аз квартира си имам завинаги. Така че задминавам откачената извънземна, спускам се надолу по баира, по широката сенчеста алея покрай градинката, където всеки е лазил пиян, виждам хотела отсреща, откъдето рано сутрин съм се измъквал гузно (жената от рецепцията с лукаво изражение ти казва „Добро утро“), Старото кафене, което сега е пицария „Жоан“, стоте нови „Пъцита“ и кое от тях всъщност беше „Пъци“, никой не помни, и предполагал ли съм някога, че ще забравя къде е „Пъци“, и оттук вече е близо, старият „Кореком“, който вече не е „Кореком“, и вече виждам вратата.

Ето че пак пристигнах в Созопол.