ПОЕТЪТ ЛЮБОМИР  ЛЕВЧЕВ

НЕ ВЯРВАМ В БЪРЗИ ЧУДЕСА

- Г-н Левчев, според вас колко пъти се ражда човек през живота си? А един поет?

- Човек се ражда най-малко два пъти - веднъж физически и веднъж духовно. Духовното раждане започва с паметта. Тя е най-ясното проявление на душата. Възможно е човек да изпитва чувство за прераждане, свързано с промяна на религията, с научаване на неизвестни, но съдбоносни факти. Но за всяко прераждане е нужна смърт. Един поет много по-често умира, отколкото се ражда.

-Вие сте орфист, а Орфей от финикийски буквално означава “онзи, който лекува със светлина”.  Вие вярвате ли, че поезията е лек със светлина?

-Тази материя е мъглява. Сигурен съм само в едно – че Орфей, както и аз, не е знаел финикийски език. Легендите твърдят, че Орфей е използвал песенната си дарба, за да лекува живота. Пак той пръв е започнал да слага думи на песните. Очевидно това е влизало в терапията. На мен обаче истинската поезия ми действа по-скоро като заболяване от типа на лудостта, а не като оздравяване. Поезията е като любовта. А още римляните са казвали: „Omnis amans amens” / Всеки влюбен е безумен/ . Що се отнася до орфизма - тази религия наистина ми харесва по две главни причини. Първо, че е култ към любовта, красотата и щастието и второ, защото е една напълно мъртва религия, така че няма кой да те контролира, да те причестява или да те анатемосва. Но все пак моето пристрастие към орфизма е само една лична метафора.

-Живеете в тайна и тайната живее във вас. Означава ли това, че поезията ви е проникновена, а не изстрадана?

-Въпросът ви прилича на стихотворение. Поезията обича въпросите, които нямат отговор. Живеем във време, оковано във тайни – тайни учения, тайни оръжия, тайни оръжия, тайни служби… Дори кока-колата, която смучат децата, пази рецептата си. Обаче аз не живея в тайните. Стремил съм се към житейска прозрачност. Въобразявах си, че това е най-доброто оръжие срещу клеветите, а се оказа една от моите най-смешни илюзии. Но ако искате да кажете, че тайни живеят в мен, ще трябва да се съглася. Тайната се чувства удобно в мен.

-Какво ще рече това?

-Знае, че няма да я издам. Непрекъснато някой ми доверява своите тайни. Знам много повече, отколкото може да понесе скривалището на едно сърце… А не мога да ги изхвърля, защото не са мои. За мен има само две тайнства – началото и краят. Вярвам, че идвам от любовта. Но ще мога ли да си отида в нея? А за своята поезия предпочитам да не говоря. Особено с високопарни определения като „проникновена” и „изстрадана”. Ще споделя само едно - че тя е искрена, поради което не мога да се откажа от нея. Ние сме заковани, както каторжникът със своята галера.

-Да приемем, че вашата галера е енигматична и човек трябва да е посветен, за да я разбира?

- Поезията умира без известна доза загадъчност. Но аз се стремя към допустимата яснота и простота.  

-Съществува ли все още в живота нещо, което може да ви изненада?

-Трябва да има, защото изненадата е като кислорода – поддържа горенето, но не гори. Когато човек загуби природното си любопитство към откриването на неизвестното, тайнственото, тогава той угасва.

-А вие не се ли отегчихте?

-Вече се осмелих да кажа не. След преживяното през последните години, човек би могъл да каже: „Вече нищо не може да ме учуди”. Но не е така. Ще си послужа с един образ на поета Уилям Мередит, който сравнява Луната с ангел, слизащ да ни изненада с истинската стойност на нещата.

-Но човек не може ли прояви съпротива и да намери изненадата вътре в себе си, т.е. да се самовглъби? Или това не е позиция според вас?

-Разбира се, основните изненади ние намираме в себе си. Гледаме света, както Персей – Горгоната, не пряко, а отразена в неговия щит. Ние „виждаме” света, отразен в нашето съзнание. Истината е най-красивото, великото и достойно нещо. Но не и най-безопасното. Буда казва, че знанието прави мъдрия по-мъдър, а глупакът – по-глупав, защото глупакът, въоръжен със знание, търси признание.

-Къде най-истински открихте себе си – в изкуството, в политиката, в любовта или в приятелството?

-Търсил съм любовта в себе си и себе си в изкуството. Що се отнася до политиката, казвал съм го и пак ще повторя, че не аз, а тя ме е дирила доста настойчиво. Така останах верен на себе си и по този начин – на всички неща, свързани с мен.

-А имаше  ли разочарование?

-О, разбира се. Очарованието и разочарованието са като двата такта на Вселената – контракция и експанзия. Разочарованието ни свива в себе си, докато очарованието ни разпилява. Очарованието е по-опасният момент. Дивият петел, едно от най-предпазливите животни, преди изгрев, изпаднал в любовно очарование, запява и се превръща в глухар. Тогава той не чува нищо друго, освен себе си. Ловците се приближават и го застрелват. Този трагикомичен образ подхожда много на поетите. Но също и на политиците, да речем, когато са тъй очаровани от себе си. Гърмят ги по цял свят с „дум-дум” куршуми” или с „шум-шум” думи.

-Но нали ако някой или нещо те предаде…

-Във всички интервюта, които са взимали от мен през последните години, фигурира този въпрос – за предателството на приятелите. Изглежда, той е твърде актуален за цяла Източна Европа – тази непрекъснато предавана територия – и за хората, които носят нейната съдба. Отдавна съм забелязал, че моята лична орис следва като ехо горчивата орис на България. Българинът се поддава много трудно на категорично типологизиране. Ако кажеш, че е чернокос и тъмноок като Ботев, ще си спомниш светлоокия Левски. Трудна за характеризиране е и душата на българина. В нея има и анархизъм – артистичното непокорство на тракиеца, и безкрайната издръжливост на кентаврите, наречени прабългари, и славянския  сантиментализъм… Може би липсата на такава обща черта ни е правила тъй уязвими в историята. Катастрофите, които непрекъснато съсипват България, не са резултат на някакво генерално загубено сражение, а като че ли са следствие на вътрешен разпад. Свети цар Борис изтребва боилските родове и ослепява сина си, но миг след това богомилите ще погубят златното царство на Симеона. А Василий ІІ ще ослепи не един, а хиляди български синове. Българи се бият от двете страни на Косово поле /Крали Марко е на турска страна/. Търновската крепост е отворена от предател… През целия ХХ век българите воюват срещу себе си – нещо като непрекъсната гражданска война. Не е ли така и днес? Каква е тая самоубийствена звезда? И струва ли си под тази зла небесна светлина да се вайкаш, че някой приятел те е забравил или ти е пожелал злото. Две неща са спасявали и дано пак спасят българина – земята и небето. Уран и Гея са нашите първи и последни богове.

-Артистичността помага ли срещу предателствата?

-Нищо не помага. С артистичност може да понесеш по-достойно болката. Като че ли предателството е задължителен праг, през който трябва да мине душата.

-Това не е ли тъжно?

-Питайте религиите защо е така. Те са ни отворили очите към тази истина, а не нашето самолюбие и огорчение. Ние сами, без Божия помощ, направихме нещо по-лошо и тъжно – допуснахме омразата да стане естествена, дори законна мотивация в битието на най-светлия идеал, който миналото ни е завещало. Това е самоубийствена грешка на нашата епоха. Аз не съм сигурен, че следващият век ще се спаси от тази гибелна магия. Имах щастието лично да познавам Хайнрих Бьол. Преживял най-кървавите драми на века, в края на творческия си път той се опитваше да ни предупреди, че онези, които градят образа на врага /бил той човек, класа, нация, раса или религия и философия/, чертаят предпоставки за бъдещи престъпления, гонения, изтребления. Така, волно или неволно, словото може не само да трови съзнанието, но и да създава алиби на най-мракобесни политически деяния. Опитвах се и се опитвам да следвам изстрадания завет на германския сърцевед, но не виждам световната история да се е повлияла много от неговото благородство. Около нас и пред нас продължават да покълват семената на омразата, пръснати в браздите на различни епохи.  Не вярвам в бързи чудеса, но вярвам в добрия смисъл на истината.