Изобретателят
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Романи и повести
- Страници: 252
Борис Шивачев (1902 - 1932) е наричан "българският Джек Лондон". Влюбен в свободата скитник, творецът е романтик по светоусещане, мечтател по нагласа, а и бунтар, както личи в романа му "Изобретателят" (1931), творба неразбрана от критиката. Повлиян от фройдизма, този роман разкрива необикновената съдба на един българин, Иван Бистров, в Аржентина, неговите усилия да се приспособи към чужда нему реалност, да намери мястото си сред хора, различни от него по склонности и манталитет.
Борис Шивачев е преводач от испански език и сътрудник като критик в литературни списания (псевдонимът му е Борислав Витски).
Сред произведенията му по-известни са романът „Изобретателят (Бележките на Иван Бистров)“, издаден през 1931 г. и преиздаден отново през 1992 г., и сборникът разкази „Писма от Южна Америка“ (1932). Умира на 30 години през 1932 г.
"Най-общо изразено и романът „Изобретателят“, и „есето“ роман „Жива и мъртва Атина“ третират от свое гледище „прокълнатите“, „световните“ въпроси на пола, както би се изразил Н. Бердяев. Другото, което ги сродява както помежду им, така и с К.-Христовата белетристична еротика, са предхождащите ги предговори - паратекстове, обясняващи писателския замисъл и играещи ролята на манифестни послания относно позициите на създателите им спрямо сексуалността и нейното присъствие в литературата. В своето обръщение „Към читателя“ Б. Шивачев е крайно лапидарен. Той заявява, че „Изобретателят“ интерпретира една нова тема за литературата ни, формулирана от него така: „Фройд. Подсъзнание и психоанализа. Хомосексуализъм.“ И нещо повече: „Той е същевременно социален и космополитен роман. Може би първият космополитен роман в българската литература.“ - проф. Алберт Бенбасат, "Българска еротиада"
Виж повече...
Изобретателят
Борис Шивачев
КЪМ ЧИТАТЕЛЯ
Фройд. Подсъзнание и психоанализа. Хомосексуализъм. Една нова тема. И затова на мнозина ще се стори екстравагантна. Невъзможна. И все пак на Запад има опити в това направление. Говоря за романите на Андре Жид и Панаит Истрати във Франция. И за Ернандес Ката в Испания. А може би има и други, които третират този забранен от човешката ипокризия сюжет...
Днес времената са по-други... И все пак ще се намерят хора, които да хвърлят камъни върху „Изобретателят“ и неговия автор. Нищо чудно в това. Простаци и тартюфи винаги е имало...
Но аз вярвам в читателя, който има свое мнение. В добрия и интелигентен читател. Той бездруго ще оцени романа. Ще разбере чувствата на автора и героите... При това ще добавя, че „Изобретателят“ не е само роман на психоанализа и извратено полово чувство. Той е същевременно социален и космополитен роман. Може би първият космополитен роман в българската литература.
Колкото за критиците – очаквам със спокойствие тяхната присъда.
София, октомври 1930 г.
ОТ АВТОРА
1. НИКОЛАС СТАВРИДИС
Ето, аз едва сега разбирам напълно приказката за козите уши на цар Траяна. Разбирам я, защото и аз съм в положението на бедния бръснар. Във всеки случай аз няма да изкопая трап, в който да си завра главата и да извикам три пъти: „Цар Траян има кози уши...“ Може би времената на приказките са отдавна отлетели в бездънната пропаст на миналото, а заедно с тях и наивните действия на героите. Може би... но мъката все още се влече по земята. Какво да правя? Понякога ми се иска да отида при някой приятел и да изплача болката си. Ала струва ми се, че няма да бъда разбран. Те не гледат тъй дълбоко на нещата, а може би пък и да съм прекалено сантиментален. Какъвто и да бъда, това съм аз. Тежи ми на душата и ако бях верующ, бих отишел в храма Господен. Но не, храмът Господен е за низшите духом. А аз не съм от стадото. Моята дупка, където ще кажа тайната си, ще бъде тази тетрадка. Малко комично наистина! Аз, който винаги съм се смял на разните поетически дневници, да пиша дневник! Но кълна се (собствено, няма нужда от клетва), че тази тетрадка няма да има нищо общо с дневниците на поетите. Тежи ми на душата и искам да говоря. Обаче страхувам се, че няма да бъда разбран. И мъката ми ще стане двойно по-голяма...
Да, братко (обръщам се към тебе, незнайни братко, който в този момент спокойно стоиш върху бялото поле на тетрадката), ти си ням. А може би и не съществуваш. Толкова по-добре. Така моята тайна ще бъде казана, без да бъде преповторена. Слушай, винаги, когато си спомня за онзи паднал човек, обзема ме едно лудо желание: да го намеря и да го убия. Но той изчезна безследно и напразно бяха моите търсения. Ала когато размисля спокойно (доколкото това е възможно), струва ми се, че той е по-скоро жертва на мизерните условия, на извратеността на хората. И аз го съжалявам и плача над неговите страдания. Ти, братко, не го познаваш, нито даже си чувал името му. Казва се Николас Ставридис. Пази се, ако го срещнеш, защото от жертва той се е превърнал в хищник. Но нека ти разправя от самото начало тази история. Чувствувам се невинен, а при все това винаги, когато си спомня за онази нощ, обзема ме някакъв срам, може би заради това, че не му разбих още тогава главата. Но кълна ти се, че при втори подобен случай ще го направя...
Беше още в началото, току след моето идване в Буенос Айрес. Едва-що се бях заловил на работа в стъкларската фабрика. И изведнъж ме сполетя неочаквано зло. Заболя ме един от кътниците. Ей този, виждаш ли го, с пломбата? Болката беше така силна, че не ми позволяваше да работя. Трябваше да прибягна до помощта на зъболекаря. Не знаех испански — нали ти казах, че беше в началото на моето идване. Един българин ме посъветва да съм отидел при някаква си зъболекарка, гъркиня от Пловдив. Той ходил преди няколко години при нея — говорела доста добре български. И той ми даде адреса ѝ. После ме предупреди, че тя може би е променила квартирата си. Той ходил тъй отдавна... Реших да я потърся. Намерих я на посочения адрес: calle[1] „Umberto Primo“... Сеньорита[2] Анхелина – така се казваше гъркинята – наистина била от Пловдив. Но тя беше почти забравила да говори български. Все пак разбрахме се. Трябвало да ми постави пломба, като предварително умъртви нерва. Казах ѝ, че поверявам не само зъба си, но и цялата си глава в нейните деликатни ръце. Нека тя прави каквото намери за добре и да не ме пита повече. Сеньорита Анхелина се усмихна на моя комплимент. Тя беше стара и слабичка мома. В нейния говор и усмивка имаше нещо детско. Нещо мило, което въпреки външната ѝ грозота я правеше приятна. Тя нямаше голяма клиентела и затова аз се бавех повече от необходимото. Разговаряхме се доста оживено въпреки нейния слаб български. На места тя поясняваше своята мисъл с испански и френски думи, а понякога прибягваше и до турските.
Разправи ми своето минало (сигурно моята младост и нейната самотност я бяха подтикнали към това)... Била гъркиня, но и до ден днешен не познавала Гърция. Родила се в Пловдив и там прекарала най-щастливите години от живота си – детинството. Но после (и тя самата не знае защо) брат ѝ емигрирал в Цариград. И те – майка и дъщеря – трябвало да го последват. Колкото за баща си, тя не го помнела. Поминал се, когато била на две години. В Цариград не им провървяло и те се отправили за Александрия. Но и в Египет пак същата съдба! Майка и дъщеря по цял ден работели чужда работа, ала не достигало. А братът вършел някакви сделки по пристанището, но повечето пъти губел, та трябвало да поддържат и него. Най-после братът решил, че и в Египет няма защо повече да стоят, та затова събрали покъщнина и потеглили да дирят отново обетованата земя. Някакво случайно щастие ги спряло по бреговете на Тунис. Но то било само мираж. И отново поемат те кръста на своето скитничество. И ето ги в Марсилия. Там било по-хубаво; отколкото сред горещите пясъци на Африка. Но и там същата мизерия. Майката почти ослепяла от шиене на чуждо и престанала да работи. А братът се изгубил някъде. Ала неговото отсъствие не се чувствало, защото той и без това не ги поддържал. Тогава тя била вече доста възрастна. Казвали ѝ mademoiselle[3] Angeline. Тя била даже хубава. Но трябвало постоянно да работи, пък да наглежда и старата си майка. После братът се завърнал. Този път той имал много пари и те се отправили за Буенос Айрес. Тук той за пръв път ѝ помогнал и тя успяла да свърши зъболекарство. Обаче Буенос Айрес не ѝ харесвал. Човек се чувствал като потънал в някакво море от къщи... И после, този шум! Ах! Този вечен шум — той убил майка ѝ. Тя, горката, можела да живее още, но трябвало да диша планински въздух. Трябвало да ходи на курорт...
— А знаете ли, господине — продължаваше сеньорита Анхелина, — тук само милионерите ходят на курорт. А в Пловдив е друго. Нали, господине? Да, в Пловдив е друго...
Там всеки отивал на курорт. Пък и планините били близко. Затова нейната майка обичала толкова Пловдив. Тя, бедничката, умряла от тъга...
Трябваше да ѝ обясня, че и в България животът е станал тежък и скъп. Че и там само милионерите ходят по курорти... Тя ме слушаше със зинали устица. Нима и там сега само милионерите живеят? Защо не съм дошел по-рано, за да разправя всичко това на нейната майка. Как съм щял да я утеша! В такъв случай може би тя нямала да умре...
Бедната мома! Тя беше остаряла, но душата ѝ продължаваше да бъде детска. Приятно ми беше да разговарям с нея, защото се изразяваше просто и без превземки. Понякога нашите разговори биваха безкрайни.
Един ден надникна нейният брат. Тя го извика и ми го представи. Запознахме се. Той говореше отлично български. Интересуваше се от политиката и търговията на България. Изглеждаше, че беше добре осведомен по всичко, което се отнася до моята родина. На излизане от кабинета на сестра му той ме покани да отидем в някое кафене и да си поговорим, както подобавало на мъже. Работите в България го интересували. Пък и ако можел, щял да ми помогне. Не можах да му откажа. Отидохме в едно кафене на „Entre Rios“. Говорихме наистина, както подобава на мъже, които за пръв път се срещат и искат да минат за делови хора. Той разправяше за розовото масло, за борсовите спекулации, за възможните търговски връзки между България и Аржентина и за какво ли не още... Аз климах утвърдително с глава като някое вещо лице. Трябва да си призная, че колкото по-критически се държах външно, толкова по-безрезервно вярвах вътре в душата си на неговите думи. А той продължаваше със своите безкрайни проекти... Преди имал работилница за поправка на каботажни параходи. Продал я, защото била малка и неудобна. Сега мислел да строи док за морски параходи. Подаде ми визитната си картичка:
НИКОЛАС СТАВРИДИС
корабостроител
[1] Calle – улица – Б.р.
[2] Senorita – госпожица. Всички неподписани бележки под линия са на Борис Шивачев.
[3] Mademoiselle (фр.) - госпожица. - Б. р.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.