ПРОЛОГ

– Питаш ме, как тъй помня толкоз неща за онуй грешно време. Че как де не помня, нали всичкото мина през главата и сърцето ми, а пък то не беше добрина и веселба ами патила и мъки. Затуй одеве ти рекох да подредиш приказката ми тъй, както ти я нанизах, че да поменуват хората. Дуранкулашкия золум, дето мязаше на османлийско и по-лошо… Та за Донча ти приказвах, нали? За него… Късмет нямаше, горкия, млад напълни гроба си… Сколасахме берем деца да си народим, четири. Пораснаха те живи и здрави, всяко стъпа на краката си и народиха бая дечурлига и тъй рода ни оцеля. А пък аз на, гоня вече стоте лазарника, слава богу. Криво ми е само, дето ослепях, инък да съм взела калема и подредя приказката си за пустия му ущур, десятъка де, защото съм учила четири отделения, и театро съм играла и книги четях на внуците си… Едно време бях слисала румънската сигуранца, полицията им значи. Заклаха Донча като яре накрай село и ме закараха там да го видя и оплача. Видях го, ама не плаках. Не плаках, че той ми се видя бая такъв голям с всичкото си, и перчема му завят като байрак. Шефът на сигурацията ми рече: „Напиши видяното!“ И го написах, и му рекох: чети на жена си и на майка си. Той уста не отвори… Нейсе мина влашката робия, стана българско и тогава убиха двама от внуците ми, Нейко и Слави, че и те като дядо си тръгнаха света да оправят, ятаци станаха и потайно ходеха из Добруджа. Слави убиха в Батова кория, а пък Нейко умря в полицията, от бой.

Баба Гена извърна глава към отсрещната стена, дето висеше закачена в златна рамка голяма фотография.

– Ей ги там – рече и сбърчи лице. – По средата съм аз, край мене те двамата. Не бяха ходили още войници. Видя ли ги?

– Видях ги… Левенти.

– На дядо си Дончо мязаха и двамата, кротки, не харчеха думи как да е.

Момиченце с руси плитки до кръста поднесе на табличка две чаши кафе и две пръстени купички айран. Остави табличката на масата и рече: „Да ви е сладко“. И припна навън. Баба Гена сръбна глътка от кафето, опипа дъното на филджана и запита:

– Колко време стана, откакто захванахме приказката?

– Ами кажи-речи месец.

– Бре, не думай! Аз пък му изтървах сметката, нали свикнах с тебе. Ами колко тефтера изписа? Че, тя, женската приказка хем дълга, хем тънка, иди му дели зърното от плявата, тъй де. Имаш ли още за писане, че искам вече да ми четеш, ха… Зер…

Скочих. Пак стана като миналия петък – старицата изведнъж оклюма главица на ляво рамо и без да изтърве филджана, стисна го с две ръце в полите си. И както преди, пренесох я на миндера до нейния скрин в отсрещния ъгъл на стаята.  Излязох на пръсти. Не дочаках събуждането ѝ. По общинския телефон се обадиха от Добрич с молба да отида на някаква конференция. Заминах с камиона на стопанството. Можех ли и да се досетя, че повече няма да видя баба Гена жива. Скоро след моето излизане от къщи, сепната в съня си /тъй ми разказаха после/ тя излязла на двора, и един бог знае защо, седнала пред колибката на вързания лисичар на внука ѝ Здравко, агроном на стопанството. Нямало никой у дома. Намерили я вече бездиханна, а лисичаря, опнал шия нагоре, виел страховито…

Тъй баба Гена не чу и ред от написаното по нейния разказ. На гроба ѝ реших: Защо да не преразкажа с нейния език всичкото чуто и съпреживяно. Тя започна разказва си тъй: „Беше по малка месечина, задушница от втори месец на хиляда и деветстотната година.“ Тъй започнах и аз.

Гл. 1

Беше по малка месечина, задушница oт втория месец на хиляда и деветстотната година…

Трета неделя мъглата на Три светители затискаше дуранкулашкото землище, застоя се чумава и ни слънце, ни ветрец посмяха да я размърдат. Морето заспа. Добитъкът сумтеше омърлушен, пернатият свят онемя, чак и петлите клечаха зиморничаво из дамища и боклуци без да ги е еня ден ли било или притъмняло.

Свят опротивял с всичкото си. Заради трижди прокълнатия десятък от османлийско и во веки веков от българските османлии, че ей го на, по русчушкото село Тръстеник той пусна кръв и в княжеството замириса на барут…

Рано-рано вчера две лодки се позавъртяха из блатото мълчешката, опипаха излаза към морето и свърнаха назад. Излазът беше пълен с водни кокошки – къде ти риба в туй усойно мъртвило, тя бяга навътре по тихото дъно, а пък из коренищата, че там и завет и храна, дорде горе слухтяха юрдечки и загладнели чайки.

По икиндия, без ветрец и пред стария конак – хан на Христо Казанлията излезе Миро Главнята, селският кехая, един такъв дребен и наперен като гащат петел. Излезе пред портата на хана, огледа пустотията наоколо и забъхти барабанчето с крясък и умрелите да чуят.

– Айдя-а-а, ей! Деклерация пишете, че глоба има-а-а!

Дорде Миро изрече кметското повеление, налетяха изневиделица рояк дечурлига.

– Глоба има, ущур няма-а-а, чичо Миро! – на приглас наду вратни жили едното в бозави потури и клепави уши под калпачето.

Миро извърна глава докачено.

– Де са майките ви, бре, кърлежи? – рече наперено и пресегна та сграбчи най-малкото за косата. – Ха, де! – Туй му беше гнева на Миро за плячката на децата. Знаеха си: рече ли чичо им Миро „Ха, де!:, значи къташе в пояса си, я в джоба на салтамарката бонбони или небет шекер, стафиди, я пък станбулски лешници. Обираха го досущ, дорде той ги гълчи наужким и удари барабанчето. Сега затири децата без дума. Запали купешка цигара и опна бабаитски десен крак, че видя зад плетищата как никнеха и чезнеха забрадки.

– Разумихте ли, мари? – прикотка ги без да дига глава, че жените дебнеха настървени.

През бъзовия клонак зад хаджипавльовия двор мръдна зачулена глава, изпращя суха съчка и морен глас рече:

– Опустяло ти повелението, сатана!

– Мене пък гърлото ми сухо, бабо Керо, – пристъпа Миро. – Зер ми примъчняло в мъглата чужди грях да опявам. Ама да рече някой, я бре Миро, глътни туй юзче греяна… Хич…

– Я гледай ти, сърдит Петко! – подвикна изотзад момичешки глас и Миро позна внучката на хаджи Павла, Тодора.

– Сърдит, зер…

Ниско прелетя ято рибари, по него още едно. Обиколиха блатото и свърнаха подплашени по дерето. Подире им глухо трясна гърмел. От двете лодки беше, ей тъй, сватбарски.

Откъм Нейчеви могили звънко се обади хлопка сякаш приглас на тътнежа край кръчмата на Рачо Гегата. Одеве там спря цял керван талиги и сред гълчавата писна гайда. Писна и млъкна.

Миро нададе ухо. Баба Кера излезе на портичката, погледа, поослуша се и метна кръст.

– Мъката им под коляно, боже! – продума сърдито и плю.

– Сватовете на бай Тотю – засмян рече Миро. – От Калайжидере, на изглявка…

До баба Кера пристъпа дебнешком малката снаха на хаджи Павла Божана, трудна вече осмия месец по нейния календар.

– Ами тупурдията в общината, бре, бай Миро? Май на черна сватба идат…

Миро клекна до баба Кера, огледа пътя наоколо и с половин уста продума:

– Зарад тях дера гърло от зарана. Комисия… по тазгодишното нумуне за десятъка.

– Пишат на зелено, а?

– На зелено.

– Османлийте пресмятаха ондалъка[1]по жетва бре, Миро, а пък нумунето – според божия дар. Че как тъй сега пресмятат на зелено! Ами ако удари суша, я градушка?

– Сега сме си наши османлий, бабо Керо. – стана Миро. – Наше си царство.

– Анатема за туй проклето семе! – дигна глава баба Кера и плю.

Миро нахлузи калпака, намести барабанчето отзад на кръста си и пое за към горната махала през дерето.

Пак притъмня и усойни талази мъгла закриха блатото.

По мръкнало комисията за тазгодишното нумуне прикани старейшините в общината за съвет. Дуранкулак настръхна.

Гл. 2

От първи петли насам герзеллията петел на Дончо Бозгуна пощръкля да кукурига и налита на младите ярки. Времето ли го подбъзна, олелията откъм Тотю ли го обърка, един бог знае. Врещи пустия му герзеллия та проглуши къщата и Дончо ще не ще нахлузи потури и скочи. През крясъка на петела одеве той усета Зюмбюла. Дъха ѝ усети, и болката. Много напръщя. Уж нищо и никаква крава, а пък набъбна сякаш вол пораснал в родилото ѝ. И Караборун току скимтеше изтънко пред портичката на кошарата – сещаше родилката. Нали тръгна подире ѝ още от Рождество да я варди. И Зюмбюла свикна, не мърдаше без пазвантина си вратнята. Сговорка гласяха по техния си език и тя вървеше подире му. Спре ли Караборун да надуши трънка, спира и тя, седне ли Караборун, тя привежда глава отгоре му, той проточи шия и тя го лиже по гълталото. Сега Караборун тътрузеше корем край портичката и скимтеше приглушено сякаш болката на Зюмбюла стискаше сърцето му.

Дончо мина през одаята за към егрека пипнешком – не щя да запали цигара зарад старата, че тя устиска край огнището до среднощ без да мигне – чакаше Зюмбюла да отрони майчин глас. От болка и страх, че беше първескиня.

Забърка прясна ярма в тенекиеното коритце и пак тъй дебнешката влезе при Зюмбюла. Фитилът на лампата пращеше на сухо. Герзеллията току скочи връз корема на Зюмбюла, плясна еднажка с крила и наперен закаканижи аха да скочи срещу Дончо. Не му стигна куража, затуй слезе гордо от плешката на Зюмбюла и дорде Дончо му отвори портичката, затисна свирепо една черна гологърба ярка, дето му се изпречи на пътя и току под носа на Караборун изкукурига дълго-дълго, сякаш за туй кукуригане беше наклал мъжка сила от вчера.

– Излез! – прегракнало рече зад Дончо старата и клекна до Зюмбюла с бакър церлива сурватка.

Майчина дума, свята дума. Дончо напълни лампата с газ, запали цигара и седна на неговия дънер пред обора. Откъм морето идеше хладина. Мъглата лежеше по крайбрежието изтъняла доземи. Тук-там из блатото подвиваше върхари тръстиката, къркореха юрдечки. Откъм горната махала, по дерето надничаше пушек, потайно чукаха хлопки и празни гюмове, дояха овцете горномахленци и затиряха чардата си по горния път край Нейчова могила. Нали бяха нависоко, може да са осъмнали на видело, че две недели ветрец не подухна и мъглата легна в ниското, под тях. Е, късмет…

– Късмет… – рече на глас Дончо и заникна подир Караборун през портичката на обора. Зюмбюла май прерита и с лютивия дъх на прясно гюрбе замириса на кръв…

Караборун скочи.

– Донеси харанията, мале! – женско ни даде бог. – подаде глава старата. – Хем алесто… бащичко.

– Ей, Дончо! – стреснато подвикна мъжки глас откъм пътя и дорде Караборун притича, общинския писар Иван Вълчев метна подире си вратнята, за да стори път на помощник кмета Димитър Терзийски, двама граждани и стражар дълъг три аршина.

– Петльови гости, како Недельо – рече с поклон Терзийски, че насреща им излезе старата с наръч шума в ръцете.

– Ами добре сте дошли, бре Димитре.

– Малко по държавни работи, како Недельо, – по нумунето, де… – продума Иван Вълчев, загледан уж в синия тефтер дето го извади от чантата си.

– Тъй, тъй, нали за туй ката месец плата вземаше от държавата, за хорска оправия. – Неделя изгледа сина си укорно. „Че покани гостите, де!“ гълчаха очите ѝ. Дончо разбра негласната повеля и прибра в пояса табакерата с огнивото – беше натъкмил фитила и се готвеше да удари кремъка.

– Да седнем в одаята – рече с половин уста на двамата с гражданските дрехи като ги гледа изпод вежди. Единият тънък, длъгнест, със златно пенсне, очест. Другият беше по-нисък, тантурест, с подочници и сълзливи клепки. И двамата носеха бели ризи с връзки – папийонки, в десниците им – тънки бастуни с кокалени глави. А ла гранга-шик. Не ще да са дребни чиновници.

– И тука може. – рече с поклон очилатият и с бастунчето си чукна тефтера на Иван писара. – Има ли го?

– Ваша воля… – склони Дончо и приклекна на пета.

– Не е дохождал още… – рече вместо писара Димитър Терзийски и заникна в отворения тефтер сякаш имаше нещо за четене по празната страница.

– Той… кехаята от вчера излезе с повелението. – смутолеви Иван Вълчев, ала очилатия го пресече:

– Да не щат камбана, я тъпан да бием.

– Или с поп Сава да тръгнем на спявка. – донади тантурестият и дребните му зъркели хлътнаха зад клепките сякаш запремига срещу слънцето. Дончо го изгледа отдолу нагоре.

– Не сме бягали от данъка си, господине. – рече през пушека на цигарата. Имотът ни шепа земя, двайсетина овце и една крава, я одеве роди. И връхнината ни спроти имота… Плащаме си криво-ляво, делим от хляба.

Очилатият дигна бастунчето на рамо.

– Ами декларация подписа ли, Дончо?

– Да пиша, ако сте рекли. Ей я нивата, четири хектара зимница, на калем я бива, ама зърното…

– Наредбата чу, нали?

– Чух зер, вчера по пладне. Декларация, дума бай Миро, ама каква? За нумунето било, тазгодишното. На зелено. Туй то. – Дончо затисна фаса в шепата си и го запрати към дръвника пред егрека.

– Ама си речовит, ха – засмян рече тантурестият и бръкна с пръст под колосаната яка, че тя пристягаше дебелата му шия.

– Злото четмо не ще, младо момче. – продума пак очилатият и с бастунчето затвори тефтера на Иван писара. Кажи си правичката, защо не подписа?

– Ами че тя и нивата с наредби ражда ли господине. – надигна се Дончо. През черните му очи сякаш мина сянка. Туй го видя най-напред помощник-кметът и шепнешката продума нещо на Иван писара. Той прибра тефтера под мишница.

– Тъй си е… Прав си… – поде Терзийски. – Тя и хазната със закони се не пълни, и войската с пушки и патрони се не храни, и градския народ, дето майстори всичкото, от гвоздея до плуга, и той с наредби и закони душа не храни, ами всичкият хляб от нас търсят.

– Нека пише! – дигна бастунчето очилатият. – Дай му формуляра и писалката.

Иван Вълчев изкалиграфира името на Дончо по белия лист в тефтера и зяпна с питанка:

– Колко, а Дончо?

– Стигат петдесет крини – сурна пръст по листа Терзийски и прикани Дончо. – Удари му подписа за сефте.

Дончо току да присегне, дръпна ръка.

– Петдесет крини ли? Че нивата я роди, я не роди толкоз!

Неделя надникна през портичката на одаята ококорена.

– Право ли го издума, бре Димитре? Петдесет шиника десятък! Че откъде толкоз зърно, бре хора? Не сме празнили още Тодоровден, чакай, де!

– То и хората я сме живи, я не до Тодоровден, како Недельо. – отвърна Терзийски. – Заповед има овреме да пресметнем нумунето, че държавата си има нейни сметки и грижи.

– Турците го пресмятаха на нивата, бре Димитре, брояха кръстците и смятаха едно на десет. – незлобливо го пресече Неделя и пристъпа с ръце под престилката, че бяха мокри и ръкавите запретнати. Уж на Терзийски продума, а пък запъна стъпка срещу очилатия и кротко донади: – Пишете в тефтера както щете, ама туй си е башибозушка работа. Сятото аз си знам, божията воля не знам… Защо не пишете пустото му нумуне по жетва, както си е било по турско?

Тантурестия прекара шепа по лицето си и пак тъй засмян рече:

– Защото по жетва не можеш хвана Михаля, како Недельо. Не е село, не са две, дорде ги обиколим по места, ни зърно, ни слама по нивята. Затуй властта повели отсега да ударим калема, че всякой българин да си знае сметката с държавата. Инък, правичката куме в очите, ний сме си кривогледо племе, – крадем най-много държавата, сякаш мащеха, я!

– Държавата краде нас, ний – нея. Тъй… – зачупи пръсти Дончо. Очилатият го погледна с присвито клепки.

– Държавното си е общо, господа. – рече с хладина и негласно повели нещо към стражара. Той изопна снага плашливо и тръгна към вратнята. Там сне пушка при нозе и застана с лице към двора. Сега господин Русанов, тъй се наричаше очилатият, застана срещу Дончо.

– Пиши! – рече без да отваря уста. – Четирийсет и пет шиника.

Дончо премълча дорде нагласи огнивото да пали нова цигара. Гледаше напреде си умислен. Не рачи и негласа сговорка с майка си, че той беше глава на имота, откакто погребаха баща му, дядо Георги Бозгуна, на връх Богоявление. Той глава, той за мъжко и за женско вкъщи, дирек на имота. То какъв ли имот, боже, пет хектара земя, половината купена грош за два от Осман ага, охтичавия, дето Аврам чорбаджи и претрепа челядта му, затири го като бясно куче по каварненския път и тури ръка на имането му. Ханъмата му умря от дамла и Осман ага рекъл на Георги: „Тебе Аллах наказа, дай ми за ей таз нива колкото ти сърцето отмери. Пет хектара градина ти харизвам за човещината, да ме поменуваш до гроб.“ И баща му склонил, че тачеше Осман ага зарад кротостта и мъдростта му. Купи нивата със заем от Рачо Гегата. Криво – ляво подир година – две се разплати и от тогаз нещо го скърши отвътре. Линя година и склопи очи, отиде по небесните селения при двете си щерки и двете момчета. Остана изтърсака Дончо, глава на челяд и шепа имот. Шепа, ама то му не стига само работата, ами и сарафска сметка и грижата за нива и добитък, семе и грош да къташ, че имота да расте. И глава не иска от пазар да му отбира, и от хитрината, за приказка с ей такива господа с папийони на шията, дето с едната ръка ти казва здрасти, а пък с другата – бърка в пазвата ти…

– Чу ли момче, туй що ти рекох? – запита очилатият.

Дончо посмачка папиросата с два пръста и дигна глава:

– Ваша воля…

– Чу ли що ти повелих? – снижи глас Русанов. – Пиши!

– Да пиша… десет шиника… И те са много, ама…

– Не щеш по закона, тъй ли?

– Тогаз, ха, сбогом, че деня превали – зиморливо дигна яката на шубата тантурестият и притегли другаря си за лакътя, ала Русанов не помръдна.

– Чакай, Берберов! – рече пребледнял – Това е углавно спроти закона.

– Добре, де, нека по пладне мине към общината, закона да прочете. Не сме дошли на пазарлък. Давай! – Сега Берберов улови Русанова под ръка и го поведе към вратнята. Подире им тръгнаха помрачнели Димитър Терзийски и Иван писара.

Стражарът намести пушка на рамо.

– Фет атансион! – продума Берберов на француски с още нещо и Русанов извърна глава та огледа пътя. Сега разуми хитрината на другаря си. Селото слухтеше. Пред порти и зад плетища народ, мъжки и женски. Слухтяха онемели, сякаш покрай тях минаваше уроки. Хрисим народ бяха дуранкулачани, и весел, ала откакто се разчу за тръстенишкото клане, слана попари мало и голямо, че сети злото – идеше то за кръвнина… На петъка и поп Сава кандилоса туй зло. Глава за патила носел още народа, дорде изхарчи с мъка българското османлийство, повелено от господа заради първородния грях человечески, че по образа Негов племето ни раждало отроци спроти малоглавите хайванчета. Отроци на издайници били още от турско, народняци и либерали, затуй прогласили ондалъка кръстен десятък… Пиян го издума поп Сава туй проклятие и наместо „Алилуя“ ревна с цяло гърло: „Мудрому слава, и вечная памят на государството ущурско, Амин!“. Не разумиха словото му. В черковата беше и даскал Иван Загубински, антихриста, и него запита дядо Колю Чапраза що значи туй слово. Нищо, рече даскала, четение от Лука преподобни курдиса поп Сава на неговия си език.

Поп Сава си е поп – сархошин, майната му, ама туй дето чуха и видяха сега у Дончови, си беше рога сатанинска – идеше злочестина…

Само Караборун изпроводи гостите до вратнята.

Съмна. Мъглата полека-лека слезе доземи и напълни дерето и блатото. Небето позасиня още рошаво, изтокът прибеля и ветрец затича пипнешката по голите стърнища.

Двете махленски чарди излязоха на келявото, дето говедарите пълнеха трите корита. Едно по едно, на тумби, нанизани като бозави мъниста, покрай дерето тръгнаха и овчите стада, всяко подир магарето си.

Още не излязло човешки бой слънцето, откъм морето духна южняка та затисна мъглата и разпиля дъх на мокра земя, пушек и треволяк. Откъм Нейчови могили слезе мараня и белия свят закаканижи от толкова гласове на добитък, перната и дребна гад по земята и небето, и брътвежа им изземно огласи крайморието с живеца на ранилата пролет.

До икиндия комисията по тазгодишното нумуне обиколи селото и се прибра в общината. „Ваша воля, пишете го сами“ – извръщаха глава селяните, а пък хаджи Павли ги сгълчал: „Лани събрахте ущура на два ката. Срамота! Гроба си копае властта!“ И Баю Кескина, един той либерал в махалата, запънал крак: „Ей ми нивата, рекъл, нека тя пише.“

„Зер тънко му търпилото на княжеството, нека потрае до Петровден“ – одумваха и старците.

По мръкнало Миро докара кметската талига за гостите. „Народ грешен и проклет”! – рекъл Русинов на Димитър Терзийски. – За такъв народ една само управия – нагайката.“

Талигата пое към Акънжий и Качамак. Там я чакал Лалю старшията с двоица стражари.

Пред конак-хана Миро огледа пътя и забързан тръгна покрай живия плет на хаджипавльовата конюшня. Идеха му на Миро отръки кроежи за потайни дела – сега той не излезе на пътечката за дончовата вратня, ами прегази бъзака и живия плет зад комшийската кошара и се шмугна като лалугер под тръните, дето ограждаха егрека на Дончо от към пътя, че там светеше фенер.

Дончо клечеше до кравата и бъркаше трици.

– Ха, сполай, Бозгуне. – рече Миро с половин уста и клекна до теленцето. – Бай Димитър търси акъл от караманлийския кмет. Затам тръгнах...

Дончо намести купанката през Зюмбюла и седна връз стария бакър, дето гласеше солената подкваса за младия добитък.

Миро облиза мустаци:

– Русанов одумва цялото село, Бозгуне, арести иска. И тебе...

– И мене ли?

– И тебе.

– Тогаз мини през Гийорман, при даскал Иван Загубински, сетне при даскал Гурко Михалева и даскал Петко Българанова. Чичо Яни и хаджията знаят ли?

– Има си хас! Тръгвам.

Миро скочи. Дигна гуглата на ямурлука и потъна в мрачината същи прилеп.

Дончо обиколи егрека, отърмъчи прясното гюрбе и на излизане върза телта на портичката. Пред къщи нададе ухо. В одаята беше тъмно, светеше само лампата в горната стая и той разбра, че старата придумва божията майка за душата на умрелите и бъдното на живите. И за него... Вчера пак го задяна ей тъй, без нищо. Няма ли, кай, за тебе седянки и белянки, не ти ли иде хич нещо на сърце, или си там сух, от майка ялов роден!“ – Не скърши майчината дума с дума, че тя идеше от сърцето ѝ за Гена, рода на Бончо клисара по майчина жилка. Сирота беше Гена от пеленак, баща ѝ посекли черкезите по голямото каварненско клане, къщата им изгоряла и майчина рода от Сюртюкьой я прибрала, че майка ѝ погаснала от скверно дело. Аврам и Яни Салоникито, ортак на балчишкия сарафин Оник, поругали младата вдовица и тя умряла от срама. Подир година време или по-много, чичо ѝ на Гена, Петър терзията, я прибрал в Каварна, че си нямал женско в челядта, а пък без женско роенето погива. И тъй, по Рождество Гена дохожда у свако си Бончо и той задянал с блага дума старата: „За Донча прилика имам како Недельо“, рекъл. Не било то гола приказка, ами по Васильовден голямата снаха на Бончо, Зафирка придумала Гена и двете ей ги вкъщи, гостенки. Мома гостенка ли беше Гена или свойнина божем, никой не го разбра. Влезе и огря къщата из един път. Да речеш хубосия голяма, не беше, ама душата ѝ топла, гледците ѝ светли и всичкото ѝ дъха на свойнина, сякаш в таз къща зачената.

Малко си продумаха с Дончо, колкото за добре дошла и на изпроводянка, ала топлата жилка докопа душата му и тя зяпна. На неделята, както си белеше кочани до мисирлика, старата го задяна: „Я, гледай бе, мале, колкав си, белким ти мяза вече тоз кукувичи живот сам-самин, я!“ Не ѝ отвърна и тя пак: „По калъп ти мяза момичето, корава и сърцата, тамам по чифт да ги ражда, че и аз полза от женска сила да видя подир толкоз мъки. А пък ти си хукнал с властта мегдан да делиш, по гайдата на разните му даскали, дето са против бога и държавата.“

Пак не отвърна. Майчина дума, свята дума. За добро...

Присегна към резето на вратата. Не посмя. Тогаз запали цигара и тихо рече край прозорчето.

– До бай Рачо съм мало.

Тя не помръдна.