Част първа

Всяка истина ражда легенди

Тишината беше леденостудена. Тя поглъщаше лъчите от пълната луна и през огледалната повърхност на кристалите от дебелата снежна покривка ги изпращаше обратно към звездното небе. По тези места на планината царуваха законите на дивото съжителство.

Цялата глутница вълци се беше спотаила зад едно паднало дърво и наблюдаваше с изострено внимание голяма преспа сняг само на няколко метра пред нея. Вълците бяха като дисциплинирана армия, която очакваше сигнала на своя водач, Черния вълк, за да се втурнат в решителна битка срещу своя заклет враг – Вълю човека. Те съзнаваха, че битката ще бъде кървава и че тази нощ за много от тях можеше да бъде последна.

Черния вълк беше впил острия си поглед в очите на Вълю, чиито капани около къшлата на неговото стадо бяха покосили много от глутницата. Самият той беше попадал не един или два пъти в металните им челюсти, но благодарение на своята смелост и сила винаги успяваше да се измъкне. По цялото му мощно тяло имаше все още незараснали рани. Черния надушваше и друго – между неговата глутница и човека освен острите зъби на заровените в снега капани някъде там, зад голямата преспа сняг, до коленичилия в бойна готовност човек, се бяха притаили в очакване на битката и двете му огромни кучета.

Точно сега, когато стадото беше народило ярета и агнета, Вълю беше длъжен да се справи с кръвожадния си противник и да защити клетото си стадо. Капаните наоколо и храбрите кучета Каракачана и Гаджука[1] си вършеха работата. Но тази зима като че ли нямаше край, нямаше и желание да си отива. Студът и късите дни изостряха глада на хищниците по тези високи места. А младата кръв в топлата къшла засилваше техния апетит и те ставаха все по-агресивни. Пък и при пълнолуние набезите им бяха по-организирани.

Вълю знаеше много добре какво би последвало, ако не вземеше мерки. Той познаваше вълчия нрав. С дясната си ръка стискаше дръжката на кинжал, който стърчеше от пояса му откъм гърба. Подпрян на ляв крак, с лявата ръка той държеше друг кинжал, който му стигаше до лакътя. Бойното изкуство бе усвоил от онези мъже, които го бяха отгледали в Балкана след смъртта на баща му – каракачаните.

Той наблюдаваше, без да помръдне. Усещаше вълчата миризма. Усещаше всяко движение на хълбоците и зачестилото от напрежение дишане на животните. Краищата на дългата му черна коса висяха на ледени висулки от двете страни на лицето му. Черният му шаячен клин, натъпкан в здрави ботуши от биволска кожа, го правеше подвижен и бърз. Черната тъкана риза бе запасана във вълнен пояс. А там той винаги държеше и тези остри, изковани от здрава гръцка стомана кинжали. Те бяха единственото му оръжие, но достатъчно за човек с неговия опит. Късият елек бе отворен, за да дава по-голяма свобода на силните му ръце.

Двете огромни кучета бяха готови да скочат веднага щом стопанинът им даде знак. Отляво беше Гаджука, който вече четири години неизменно следваше своя господар. Тялото му беше като бойно знаме. Всички белези от многото битки доказваха неговата смелост и преданост към своя господар. Та нали точно затова и си получи името Гаджука. Още като кутре кучето си загуби опашката в една неравна битка, но пък спечели сърцето на човека. От дясната страна на Вълю тежко дишаше огромният пес Каракачана. Той беше скъп дар от дядо Христо Каракачана, който беше отгледал Вълю от дете. Това куче не познаваше страха. За повече от пет години то бе доказало предаността си. А храбрият му нрав и силното тяло плашеха дори мечките по тези места.

Вълю за миг си спомни думите на дядо Христо, когато го учеше на бойно майсторство: „Има три неща, които трябва да притежава един истински боец – ловкост, бързина и смелост. Ако ловките ръце и бързите нозе объркат противника, то смелото сърце трябва да го накара да замръзва от страх и да се моли за живота си“.

Вълю и Черния се гледаха в очакване на решителния момент. И кой знае колко дълго щеше да продължи това очакване, ако изведнъж звук от внезапно затворени челюсти на един от капаните не прониза тишината. Чу се писък на млада вълчица. Нейното погрешно движение се оказа фатално. Здравите пружини на капана я бяха приклещили в смъртоносна захапка през хълбока.

Вълчи писък, гърмеж на метални челюсти, примесен с чупене на кости, кучешки лай, преминаващ в свирепо ръмжене, заляха планината. На светлината от пълната луна се мяркаха сенките на вълци, посечени от острите кинжали на Вълю. Виждаше се и как огромните тела на кучетата настървено разкъсват и последния противник. Те бяха бързи и ловки. Обръщаха се светкавично, щом някой вълк се опитваше да ги нападне изотзад. Забиваха острите си здрави зъби във вратовете на вълците и с едно движение ги запращаха в снежните преспи.

Черния, успял да избегне острите метални шипове на капаните, се доближи до човека. Знаеше, че трябва да го издебне в гръб, за да скочи върху него. Но човекът се движеше толкова бързо, а двете остриета на кинжалите му се въртяха като мелница и посичаха всичко наоколо. Снегът стана червен от вълчата кръв. Черния намери удобен момент, но точно преди да скочи, усети челюстите на огромния Каракачан в гърба си. Извърна дебелия си врат към него, но в този момент Гаджука го захапа за гърлото.

С крайчеца на очите си човекът видя това, но не спираше да върти острите си кинжали, докато и последният вълк не падна мъртъв. Когато се увери, че всички вълци са мъртви, а ако имаше оцелели, вероятно вече бяха избягали надалеч от това зловещо за тях място, той се обърна към двете си кучета. Те вече не позволяваха на Черния да диша и последният му дъх потъна в снега като дълбоко стенание.

Вълю свали двата си ножа и от тях потече кръв, която бързо попи в дълбокия сняг. Обърса ги с шепа сняг и ги пъхна отново в пояса си откъм гърба. Обходи мястото. Нямаше и следа от жив вълк. Изпаренията от топлата кръв и потта на човека се издигаха към пълната луна. Всички капани бяха със затворени челюсти. Някои от тях стискаха само крак от вълк, други пък бяха захапали цяла козина.

Вълю се спря пред безжизненото тяло на онази млада вълчица, чиято грешка даде началото на цялата битка. Тя беше мъртва. Той приклекна и разбра, че капанът беше пречупил гръбнака ѝ. Пълните ѝ вимета показваха, че нечий живот все още се нуждае от това мляко. Миг след това, близо до изплезения между зъбите ѝ език, една бяла топка се промуши и жадно се устреми към все още топлата ѝ гръд. Вълю се наведе над мъртвото тяло и пое в дланите си малкото нещастно кутре. То не издаде и звук, но затова пък много бързо избра един от пръстите му и жадно започна да го смуче. Човекът се усмихна. Изправи се и повдигна с една ръка снежнобялата топка към светлината на луната.

– Прощавай, малки приятелю. Прощавай, задето отнех живота на твоята майка – прошепна на кутрето.

Усети израстващите малки зъби на вълчето по пръста си и отново се усмихна. След това го постави до напращелите от мляко гърди на мъртвата вълчица. Кучетата изръмжаха, без да пускат месата на Черния. Вълю им даде знак и те се отдръпнаха покорно.

Вълчето жадно засмука от безжизненото тяло и издаде звук на доволство. Вълю огледа отново наоколо и бавно закрачи из преспите. Кучетата го последваха. Той провери всеки един от капаните, зареди ги наново и внимателно ги засипа със сняг. Отчупи от близкото дърво по чатал и много внимателно го забучи до всеки капан. Събра все още топлите и кървящи трупове на вълците и ги натрупа на камара. След това се върна до вълчицата, където малката бяла топка все още беше заровила муцуна в корема ѝ. Внимателно разтвори челюстите на капана, за да освободи мъртвото ѝ тяло и го отмести настрана. Загърби приятелите си и се зае с подготовката и на това коварно желязо. За първи път усети съпротива. За миг се зачуди каква жестокост притежават тези остри зъби. Отмести падналата над лицето си коса и разтвори желязото с кратко ръмжене.

Издиша дълга струя пара от силните си гърди и се изправи. Верните кучета следяха всяко негово движение. Направи няколко крачки и дочу лекото гърлено скимтене на Гаджука. Спря се и погледна назад. Когато срещна погледа на своя стопанин, кучето леко наведе глава, погледна към мъртвата вълчица и легна в кървавата преспа сняг. Не искаше да тръгва.

– Сигурен ли си, че така трябва, Гаджук?

Кучето наведе още по-ниско главата си в снега. Тишината беше толкова дълбока, че можеше да се чуят стенанията на вековните дървета по този край. Точно в този момент Вълю дочу нещо като ръмжене или скимтене, или и двете заедно. И този звук идваше изпод мъртвата козина на вълчицата. Видя как снежната топка пълзи в снега към заровения наблизо капан. Грабна вълчето точно преди студеният метал да направи смъртоносната си захапка. Притисна го до гърдите си. Гаджука изплези щастливо език. Вълю се приближи до него и коленичи. Кучето навря муцуната си там, където беше сгушена малката бяла топка, и щастливо облиза лицето на своя господар. След него дойде и Каракачана. Той също изглеждаше щастлив.

Тази планина бе обитавана от живи същества, които се бореха непрекъснато за поредния ден, поредния залък и поредната глътка вода. Вълю уважаваше всяко живо същество в това царство. Знаеше, че в тази борба, ако не си победител, ще бъдеш жертва. Такъв беше законът, а той се отнасяше за всички същества, които обитаваха тези места – законът на Скардаг.

٭ ٭ ٭

Огненият език на лоеното кандило облизваше одаята. Зана го взе с две ръце, понесе го към заскрежения малък прозорец и приближи лицето си до стъклото. Луната щедро разливаше светлина. Преспите отразяваха сенките на боровете до топлата къшла, а те се издължаваха по бялата кристална повърхност.

Шумът в другата одая накара Зана да се обърне и насочи кандилото натам. Малкият Тотю се показа изпод тежкия козяк. Тя се приближи до него и коленичи.

– Какво? Не можеш да спиш ли?

Пое го в прегръдките си и го понесе към топлата одая. Положи го на леглото, зави го и безшумно отиде до огнището. Пламъците тлееха. Тя постави един боров чукан и в одаята замириса на уютна февруарска нощ.

– Татко още ли не се е върнал? – тихо попита детето.

Зана се обърна към него и се усмихна.

– Скоро ще си дойде.

Тя разбута още веднъж жаравата с дилафа и сухото дърво запращя в огнището. След това на пръсти се доближи до леглото и седна. Дългата ѝ черна коса беше прибрана назад и разкриваше бялото ѝ младо лице.

Беше на 17, когато дядо ѝ Христо я даде на Вълю. Само година по късно се роди Тотю. Кръстиха го на бащата на Вълю. Той, както всички казваха, бил голям закрилник на бедните хора и върл душманин за разбойническите шайки на Асан Пехливан.

Зана погали Тотю и тихо запя. Спомни си катуна на дядо Христо. Спомни си и песните на баба Гуна, която ѝ беше като майка.

Вълю им бе оставен едно лято, докато баща му с дружината не се прибере по Димитровден. Дружината беше погнала бандата на Асан Пехливан, та да не закача катуна на дядо Христо. Тя си спомни как те си играеха с Вълю като деца и вечер брояха звездите до късно.

Дружината на Тотю войвода идваше по Гергьовден, постояваше около неделя и тръгваше да преследва разбойническите шайки, та каракачаните на дядо Христо спокойно да си пасат стадата. Но онази година лятото свърши бързо, стана студено и каракачаните преместиха катуна в полите на малката планина. Жътвата вече беше свършила, а зачестилите дъждове и късите дни караха хората да бързат с приготовленията по зимуването на катуна.

От няколко дни Вълю стоеше в очакване на белия камък. Не искаше да се храни и вперил погледа си на юг, в простора на голямата равнина, не обръщаше внимание на нищо.

Дядо Христо го наблюдаваше внимателно. От застудяването и все още топлата от лятото земя се бе образувала гъста мараня, която приличаше на облак и покриваше равнината чак до курията. Зана седеше на прага на каливата[2] и не отделяше очите си от Вълю. Баба Гуна беше постлала топли вълнени черги, беше наредила дървените рафтове със съдове за хранене, зимни дрехи и завивки. Точно срещу входа, в дъното на уютната калива, баба Гуна беше окачила красива икона. Под нея тя бе поставила малко кандило, което щеше да се запали на Димитровден. Не оставаха много дни дотогава и в катуна се чувстваше спотаено напрежение.

Зана наблюдаваше Вълю, без да помръдне. Тя почувства болка в стомаха си и ѝ се доплака. Не разбираше защо и от какво, но очите ѝ се напълниха със сълзи, а те започнаха бавно да се стичат по гладките ѝ бузи. Тя повдигна ръце, за да ги изтрие. И точно тогава разбра, че вече не вижда Вълю. Сякаш беше изчезнал или се бе стопил в гъстата мъгла, достигнала до върха на белия камък. Изправи се. Не спираше да трие сълзите си. Присви вежди, за да вижда по-добре, но Вълю го нямаше. Искаше да извика... Краката ѝ се подкосиха. Последното нещо, което си спомни тогава, бе, че дядо Христо и още няколко мъже носеха тялото на Вълю към топлата калива.

Миризмата на горящата лой от кандилото я накара да отвори очи. Баба Гуна седеше до главата ѝ и внимателно налагаше компрес от топла овча кръв на челото ѝ. Опита се да стане, но нежната ръка на възрастната жена не ѝ позволи.

– Не ставай, чедо! Ти си добре, но трябва само да лежиш.

– Какво стана? – тихо прошепна Зана. – Къде е Вълю?

Баба Гуна я погали, усмихна се и се извърна. Зана видя златната икона, а под нея грееше запаленото кандило. Вълю лежеше завит с дебел козяк на леглото до иконата. Големите черни очи на момичето се напълниха със сълзи от радост. Старата жена я притисна до себе си и ѝ прошепна:

– Всичко е наред, дете. Вълю е добре, но има нужда от почивка. Има нужда от хубави сънища, които самодивите ще му изпратят, и всичко ще е добре.

На вратата на каливата застана дядо Христо. Баба Гуна внимателно положи Зана на козяка и се приближи до него. Заговориха на гръцки, както правеха винаги когато не искаха да ги разберат.

Зана потъна отново в дълбините на топлия и спокоен сън.

Малкият Тотю погледна майка си в очите. Зана чу шум откъм къшлата. Погали детето по главата и се изправи. Вратата се отвори и на прага застана Вълю. В одаята навлезе студен въздух, който бързо бе погълнат от топлината на горящия боров чукан. Пламъкът от кандилото заигра по стената. В одаята нахлу онази мощ, която Зана познаваше до болка. Тя погледна Вълю в очите и усети цялата тази мъжка сила, която винаги я успокояваше и създаваше усещане за сигурност. По ботушите му се стичаха капки разтопен сняг. Той нежно я целуна и се приближи до малкия Тотю.

– Защо не спиш?

Тотю се изправи до величествената фигура на баща си. Вълю бръкна в пазвата си и много внимателно извади бялата пухкава топка. Детето пое с малките си ръце бялото вълче, което сякаш усети топлината му и доволно завря муцунка в пръстите му. Вълю разроши косата на сина си и се изправи. Запъти се към входната врата и напъха двата си ножа в кожените кании, които висяха там. До тях бе окачен и лък – оръжието, което Зана владееше. Той заразвива дългия си пояс, а тя бързо постави меден леген на едно трикрако столче. Донесе калъп сапун и един пешкир, а след това откачи бакъра от огнището. Вълю вече беше свалил ризата си. Kоленичи и тя започна да полива плещите му с топла вода, за да отмие напрежението и умората от силното му тяло. Тотю наблюдаваше много внимателно малката снежна топка.

– Гладно ли е? Трябва ли да го нахраним?

– Не, не е гладно. – Вълю се наслаждаваше на топлата вода.

– Сигурно е уморено?

– Аз мисля, че то има нужда от сън – Зана натисна главата на Вълю над легена и започна да го облива с вода, за да измие пяната от сапуна.

– Има нужда от сън – повтори Вълю.

– Не е ли спало? – продължаваше да любопитства Тотю.

Зана постави бакъра на земята и заметна пешкира върху главата на мъжа си. Той се изправи и се приближи до детето.

– То е имало много лоши сънища, сине. Сигурен съм, че ти ще се погрижиш добре, за да му е спокойно.

Тотю погледна баща си и очите му засияха. Тръгна към своята одая, но се спря.

– А как ще се казва?

Зана присви любопитно вежди и погледна Вълю. Той се усмихна и като се приближи до сина си, коленичи до него. Вълчето вече се прозяваше в ръцете на детето.

– Можем да го кръстим Беляка... – тихо предложи Тотю. – Ами, нали е бяло.

– Това вълче е част от нас, сине. То е от планината, в която живеем. Част е от нашия живот. То е един юнак в тази планина също като теб. Аз мисля, че ти можеш да му дадеш само едно име.

Детето го гледаше с широко отворените си очи. Погали заспалото вече вълче и рече тихо:

– Скардаг...

Вълю се усмихна и го целуна по челото.

– Скардаг – повтори Тотю. Погледна към спящото вече кутре, притисна го още по-нежно и тръгна към своята одая.

– Лека нощ, юнако – прошепна Вълю.

– Лека нощ, татко, лека нощ, мамо – отговори детето и потъна в мечтите си за Скардаг.

٭ ٭ ٭

Каляската се движеше бавно нагоре по планинския склон. Слънцето се бе издигнало до своя зенит на хоризонта. Кочияшът не искаше да натоварва конете, които вече два часа теглеха мудно возилото. Пък и нямаше причина да се бърза.

Варвара беше щастлива, че предприеха този излет точно преди сватбата на сестра ѝ Наталия и нейния годеник Игор. Тя никога не беше посещавала тези красиви места. Беше чувала за водопади и красиви езера, за красиви залези, но никога не бе идвала тук. Дори веднъж ѝ бяха казали, че ако ги посети, със сигурност ще открие любовта. Тя се усмихна. „Колко глупаво е всичко, което говорят. Да се влюбиш... Възможно ли е да се влюбиш в някого, когото не познаваш? Или просто любовта те връхлита изведнъж, така, от нищото? Какво е любовта?“, питаше се Варвара. Тя не чуваше разговора между сестра ѝ и Игор. Беше се унесла в своите си мисли и се наслаждаваше на красотите, покрай които минаваха. И не само това. Имаше нещо, което караше сърцето ѝ да бие по-учестено още от сутринта. Нямаше представа каква е причината, но се чувстваше превъзбудена.

Денят беше наистина един от онези дъхави летни дни в Украйна. В началото на почивката в Ялта Варвара мислеше, че ще ѝ липсват магическите бели нощи в Санкт Петербург, но сестра ѝ настояваше толкова много за това пътешествие, че накрая тя склони. Пък и Игор – вече подпоручик в армията, имаше кратък отпуск за женитбата.

Бяха от три дни в Крим, а Варвара не можеше да се наслади на красотите по тези места. Морето с неговата безкрайност я предизвикваше да мечтае за пътешествия и романтика. А сега тези удивителни планини, за които толкова ѝ бе разказвано, я караха да се чувства така, сякаш беше попаднала в света на приказките. Тя вдишваше дълбоко аромата на тази свежест. Сините ѝ очи се сливаха с бистрото небе и попиваха всеки детайл от пейзажа. Черната ѝ коса бе пристегната отзад и прибрана в кокетна малка шапчица, от която няколко палави кичура се спускаха от двете страни на лицето ѝ и я правеха още по-привлекателна. Тя не чуваше за какво си говореха Игор и сестра ѝ. Долавяше от време на време техния смях. Те бяха щастливи и влюбени, а на Варвара мечтите летяха в простора като птици.

Варвара отдръпна лице от прозореца и се заслуша. Игор разказваше разпалено онова, което бе чул за революцията в Париж. Това бе тема, която занимаваше всички аристократи в Санкт Петербург. Всъщност информация за случващото се предоставяха различни руски кореспонденти, очевидци на събитията. Но никой не смееше или не искаше да каже, че тези събития вече променяха света. Интересите на Варвара към литературата и журналистиката я караха да се заслушва в разговори като този. Тя четеше много и се питаше защо въпреки красотата си светът е изпълнен с толкова нещастие и жестокост.

Изведнъж каляската спря. Кочияшът се изправи, без да изпуска юздите на конете. Тримата пътници мълчаливо се спогледаха. Игор бързо отвори вратата и излезе. Наталия хвана сестра си за ръката. И двете обърнаха глави към задното прозорче. Макар и в началото на лятото, слънцето беше напекло земята. Дочу се тропот на копита. Към каляската се носеше облак прах от препускащи коне. Кочияшът бързо скочи на земята, застана пред конете и стисна здраво юздите им. Игор затвори вратата и застана на пътя с пищов в ръка. Конниците галопираха с такава бързина, че той трябваше да се отмести и притисне гръб в каляската, за да не го пометат. Когато прелетяха като върхушка, конете от впряга се раздвижиха нервно, но кочияшът държеше здраво кожените им юзди и те не се подплашиха. Игор се приближи до него.

– Това руски офицери ли бяха?

– Трима руски офицери, господин подпоручик – отговори кочияшът.

Единият от ездачите обърна коня си и тръгна към каляската.

– Но те бяха четирима – продължи Игор.

– Първият не беше в униформа, господин подпоручик. Беше облечен в странни за тези места дрехи.

Руският офицер приближи каляската, като овладя възбудата на белия си кон. Скочи пъргаво от него, свали шапката си и се доближи до каляската.

– Господа! – Игор отмести ръката си от пищова и с респект към униформата застана мирно. – Моля за извинение, господа. Господин подпоручик, моите уважения – и той приближи до вратата на каляската, отвори вратата и като отдаде чест на дамите, се представи: – Григорий, Григорий Дългоруки. – Подаде ръка към Варвара и тя бавно слезе, последвана от сестра си.

– Наталия Елагина, а това е моята сестра Варвара. – След това тя се обърна към Игор. – А това е подпоручик Коравльов, моят годеник.

– Моите уважения, дами и господа – отново заяви князът.

– Нашите уважения, княз Дългоруки – двете жени приклекнаха в лек поклон. – Каква интересна среща!

Князът се засмя и потупа врата на запотения жребец.

– Да, наистина. Всъщност ние придружаваме един много интересен човек – американски журналист, който пристига от Париж и е отразявал последните събития там.

– От Париж? – Варвара не скри изненадата си.

– Можете ли да си представите? От най-горещата точка в Европа. – Князът се качи пъргаво на коня си. Животното беше нетърпеливо, но той го овладя. – Искаше да се наслади на водопадите по тези места. И се оказа много луд ездач. – Князът докосна шапката си: – Уважаеми дами, господин подпоручик – и пришпори в галоп красивото животно.

Всички останаха няколко секунди загледани в препускащия конник, след което Игор се обърна към двете жени:

– Е, уважаеми дами, ние продължаваме нашето пътешествие с видимо по-бавни темпове.

Наталия влезе в каляската, последвана от Игор. Кочияшът пъргаво зае мястото си, но Варвара остана така, загледана в далечината. Сестра ѝ ѝ подвикна:

– Трябва да тръгваме, скъпа.

Варвара бързо се съвзе и влезе в каляската.

– Той каза, че е бил в Париж.

– Той каза, че американецът е бил в Париж.

Игор удари с длан по стената на каляската и тя потегли. След това офицерът хвана двете ръце на Наталия и ги притисна в дланите си. Варвара се усмихна и се загледа през отворения прозорец. Темата „Париж“ разпалваше любопитството ѝ. Какво в действителност се случваше там? От друга страна, светът, който я заобикаляше, беше прекрасен. Тя никога не бе лишавана от каквото и да било. Родителите ѝ ѝ бяха дали всичко, от което се нуждаеше – добро възпитание и отлично образование. Владееше няколко чужди езика, между които и френски. Мечтаеше да пътува, да се среща с нови хора, да опознава нови светове. Често се улавяше, че завижда на Игор, който като военен беше непрекъснато на път и винаги разказваше увлекателно за различни места. И сега, след сватбата, той щеше да замине отново на далечно пътуване някъде в Азия, някъде, където живеят хора с различни обичаи. Очакваше го и повишение, а неговото щастие рефлектираше и върху нейната сестра. Варвара обичаше много сестра си и се радваше на щастието ѝ. Дори вечер, преди да заспи, винаги поглеждаше навън, в необятния тъмен простор, и си повтаряше: „Господи, благодаря ти, че си ме дарил с най-доброто семейство на света. Обичам ги и съм щастлива. Обичам и теб, Господи, защото ми даваш всичко това! Амин!“.

Каляската спря и се разклати от тежестта на слизащия Игор. Варвара отвори очи и се опита да се върне към реалността. Наталия надникна навън и излезе. След нея бавно слезе и Варвара. Игор се беше запътил целеустремено нанякъде, а след него с чадър в ръка подтичваше сестра ѝ. Варвара долови тътен на падаща вода. Господи, водопадите! Тя тръгна след тях, като се опитваше да запамети всеки миг от прекрасната гледка. Игор се затича надолу по склона. Наталия се беше спряла. Варвара се приближи до нея.

– Какво има?

– Погледни! – Наталия посочи надолу. – Това е князът, княз Дългоруки, а тези, другите, са останалите конници, които ни задминаха. Но какво се е случило?

– Като че ли има някой на земята? Може би е ранен? – Варвара хвана ръката на сестра си и я задърпа след себе си надолу по склона.

– Какво правиш? Почакай! Какво ти стана? Варвара!

Игор разговаряше с княза. Не личеше да е сериозно обезпокоен. Варвара и Наталия приближиха задъхани. Мъжете се обърнаха към тях и с респект към дамите отдадоха чест. Човекът на земята се опита да се изправи, но болката в крака го повали отново. Князът и Игор го подхванаха от двете страни. Варвара се отдели от сестра си и се приближи до тях.

– Галопирахме и нещо подплаши коня на американския ни приятел. Той падна и за съжаление...

Варвара го прекъсна:

– Дайте да погледна! – Тя приклекна и за първи път срещна погледа на Макгахан. Той се отдръпна, но тя сложи ръка на коляното му. – Мисля, че разбирам от тези неща. Този ли е болният крак? – Макгахан кимна и се отпусна. Тя внимателно опипа ботуша му. – Не е счупен. Това е добре... – Тя отново го погледна в очите. А те бяха сини като небето, очи, в които можеш да потънеш и да забравиш за всичко. Усети недостиг на въздух, но странното бе, че това ѝ хареса.

Американецът се хвана за ръцете на княза и Игор и бавно се изправи. След него се изправи и Варвара. Той се представи:

– Макгахан, Джануариус Макгахан на вашите услуги.

Говореше приличен руски, макар че се усещаше някаква неувереност в произношението му. Варвара се усмихна и направи реверанс. Представи се на перфектен френски:

– Името ми е Варвара, Варвара Елагина. Това е моята сестра Наталия, а офицерът – тя посочи Игор – е нейният бъдещ съпруг. За мен е удоволствие да се запозная с вас, господин Макгахан. Изглежда, местата тук не са много гостоприемни. Трябва да бъдете по-внимателен!

Макгахан се засмя и гласът му се смеси с шума от падащата вода. Игор и княз Дългоруки също се засмяха, но не изпускаха американеца.

– Мислех, че съм добър ездач, но явно съм се надценил – продължи той и като се освободи деликатно от придържащите го, на подскоци доближи коня си. Пое от адютанта юздите и потупа запотения врат на животното. – Надявам се този добър приятел да ми прости това.

Конят като че ли го разбра и поклати глава. Всички се засмяха. Независимо че десният му крак беше свит от болка, Макгахан застана гордо и огледа наоколо.

– А що се отнася за местата по този край, мисля, че те са най-гостоприемните места, които някога съм посещавал в живота си. Бих казал също, че те ми напомнят много на моето родно място в Охайо.

Наталия се доближи до Игор и се обърна към Макгахан:

– Но вие сте ранен и не бива да яздите в това състояние.

Варвара също се намеси:

– Отседнали сме за няколко дни в резиденцията на баща ни в Ялта.

Княз Дългоруки направи жест да я прекъсне и с усмивка се обърна към двете дами:

– Точно тука и точно сега се ражда една много интересна идея. Много ви моля, уважаеми дами, да я обмислите добре! Какво ще кажете за една прекрасна вечер в чест на тази среща в моята резиденция? За мен ще бъде чест да посрещна такива гости като вас. – Той се обърна към Игор: – Господин подпоручик, надявам се, че ще обмислите сериозно моята покана.