Нина седеше на обичайното си място пред телевизора – удобен фотьойл е масичка до него. От време на време посягаше машинално към чашата с бяло вино или гребваше ядки от дълбока купа. Внезапният звън на телефона раздроби неподвижната атмосфера в хола. Прозвуча като изстрел от небитието. При втория звън Нина погледна недоумяващо големия стенен часовник. Дори през деня рядко я търсеха, а сега наближаваше полунощ!?

Телефонът не спираше.

Внезапно хрумналата ѝ мисъл, че звъни дъщеря ѝ Сия от Канада, я хвърли към телефона.

– Нина Цонева – трескаво се представи тя.

– Нина Цонева балерината? – възбудено попита непознат мъжки глас.

– Кой се обажда? – тя инстинктивно се дръпна.

– Дилян Буров. Сигурно ме помните като Ян. Всички ме наричат така.

Не се сещаше за никакъв Дилян, нито за Ян. Не си направи труда да рови в паметта см. Отдавна бе погребала онази жена, за която споменаваше непознатият. Настрои се още повече срещу него заради попарената ѝ надежда за помирение със Сия.

– Бях журналист, често идвах в театъра – разпалено обясняваше мъжът. – Аз написах статията за необикновения талант на вашите крака.

Изящните крака на Нина Цонева и нейните одухотворени ръце притежават невероятната дарба да изразяват чувствата на своите героини така убедително, както само най-големите майстори на перото Шекспир, Пушкин, Толстой, Достоевски умеят да говорят за любовта, омразата, страданието...

Нина се изненада, че и след толкова години помни съвсем точно редовете от онази статия, която настрои властимащите в театъра срещу нея.

– Какво искате от мен? – рязко попита тя.

– Днес пристигам от морето. На връщане се отбих в Бургас, при вашата приятелка Деница Мурджева. И нея познавам от онова време. Беше състезателка по плуване.

– Нямам приятелка в Бургас.

Непознатият възкликна недоверчиво, но в следващия миг съобразително обясни:

– Навярно я знаете като Дени Мур? Живели сте известно време заедно в Лос Анджелис, после в Хюстън.

Нина стисна зъби. И за това време не искаше да си спомня. А още по-малко за Дени Мур.

– Дори сте възнамерявали да започвате общ бизнес – подсещащо добави Ян.

Този път Нина се потресе. И след толкова години изпитваше отвращение към огромните животни, които Дени Мур изработваше.

Мъжът не спираше:

– Деница пристигна в България веднага щом Парламентът гласува закона за реституцията. Изглежда баща ѝ е бил доста заможен.

– Доста?! – иронично натърти Нина.

Дени Мур умираше да се перчи с принадлежността си към класата на богатите. Натрапчиво изреждаше национализираните от комунистическата власт фамилни хотели, къщи, лозя, ниви. Парадираше с охолното си детство и изреждаше многобройните гувернантки, които бе имала. Понякога се вживяваше до такава степен, че ставаше смешна с високомерието и особено с претенциите си на високопоставена към по-нисшите.

Онзи се захили съучастнически.

– Откакто Деница пристигна от Америка, непрекъснато води люти битки в съда. Успяла е да си върне един хотел, три апартамента и няколко ниви край морето. Няма да спре, докато не получи всичките имоти.

– Не се съмнявам – Нина изкриви устни в подобие на усмивка. През всичките онези години в ниските етажи на обществото Дени Мур бе събрала отрицателна енергия за цяла световна революция.

– Деница не знаеше, че сте в България. Случайно зърнала името на преводачката на романа „Сребърната роза“. Помоли ме да проверя дали сте вие, или е съвпадение на имената. Днес, откакто съм се върнал от Бургас, ви издирвам. За съжаление на площад „Славейков“ ми казаха, че романът е изчерпан. Най-после попаднах на един приятел от Съюза на преводачите. Той ми помогна да открия вашия адрес и телефон. След малко ще звънна на Деница, да я зарадвам.

– Не бяхме толкова близки – дръпна се Нина.

Инстинктивно застана нащрек към момчешката екзалтираност на този незапомнен журналист. Нямаше желания нито за стари, нито за нови познанства.

– Деница твърди тъкмо обратното. Очаква с нетърпение срещата с вас. Представям си колко сълзи и смях ще се леят.

Нина отпи от виното. Такава среща нямаше да има. Хвърли поглед към телевизионния екран. Дали ще схване пропуснатото от следващите кадри?

– За мен беше голямо удоволствие да изпълня молбата на Деница – мъжкият глас прозвуча приповдигнато в ухото й. – Тя разчита на вас.

– Едва ли бих могла да ѝ бъда полезна – рязко отвърна Нина.

Дени Мур притежаваше способността на кърлежа, запиеше ли се някъде, отърване нямаше. Звънеше по всяко време на денонощието. Говореше безкрайно дълго за своите проблеми. Чуждите не признаваше и точно това бе отблъснало Нина окончателно от нея.

– Не е разговор за телефон, а и аз копнея да видя жената, която смущаваше моите нощи.

– Господин Буров, не съм любителка на сапунените опери.

– Даже и не помислям такова нещо. Не съм забравил колко недостижима бяхте.

В неволната въздишка на Нина сякаш се понесоха зловония на евтини хотели и заведения със съмнителна репутация, закръжиха образи на противни мъже и жени. Стана ѝ толкова тягостно, че се настрои още по-враждебно към бъбривия мъж от другия край на жицата.

– Господин Буров, имате ли да ми кажете още нещо? – грубо попита тя.

– Пресмятам кога да се срещнем. Утре съм плътно зает, вдругиден също. Освободя ли се, веднага ще ви позвъня.

– Не попитахте дали аз искам да се срещнем.

– Долавям, че умирате от любопитство да узнаете кой бях.

– Чувството ви за хумор е доста при...примитивно

– Искахте да кажете просташко, нали? Не съм обидчив, не се смущавайте!

– Но аз...

– Зная, зная. И вие, както всички звезди, сте свикнала на красиви думи. Мен не ме бива много в ласкателствата. Съжалявам.