Ню Йорк Сити, година 0055

Първа глава

Облян в пот от дългото усилие да си поеме въздух, Тони Ромеро усети острата болка, пронизваща  десния му крак. Момчето знаеше, че всеки момент ще получи крампа. Въртя проклетите педали на въздушната помпа прекалено дълго. И здържа цели двайсет минути... може би дори повече! Имаше чувството, че са минали часове, откакто звънецът, прикрепен отстрани на „Търсач“, извести, че съоръжението под него се нуждае от кислород. Това беше знакът да подаде чист въздух към водолазния звънец, приблизително на трийсет метра под водата.

Тони дишаше тежко, дробовете му горяха. Но не си и помисляше да спре. Налагаше се да продължи да натиска педалите, докато звънецът не потвърди, че гмуркачът има достатъчно въздух... А и на 30 метра в бездната под него не се рееше обикновен гмуркач, който претърсва дъното на океана. Долу беше най-добрият му приятел, Флин Пери. Като партньор на Флин Тони бе не само единственото му спасение, но  и връзка със сала. Основно правило, старо като техния млад свят: грижиш се за партньора, който се гмурка... каквото и да става!

Тони изпъшка, намести крака и погледна към неугледната помпа, отдавна непомнеща първоначалния си цвят. Как само му се искаше да имат от въздушните компресори! Малкото, които бяха останали, се намираха на големите индустриални салове. Нямаше начин да се доберат до такава, помисли си с горчивина Тони и избърса потта от лицето си, още по-солена от примесването ѝ с океанските пръски. Въздушните компресори  не просто бяха безценни, бяха  направо  немислими за гмуркачи аматьори като тях с Флин.

Тони се закашля, дробовете му все по-често не успяваха да поемат достатъчно от гъстия, влажен въздух. Дишаше тежко, разкъсван от напъни да повърне. Спазмите го превиха на две. Сам не можеше да си обясни как успя да накара краката си да продължат да натискат педалите, докато се опитваше да внуши на Флин най-после да му подаде сигнал да спре. Тъкмо когато щеше да изгуби съзнание, получи отговор на отчаяните си молитви...

 Песента на звънчето отстрани на сала  му се стори невъобразимо сладка! Свлече се встрани от трансмисията с педалите за помпата. Слабото му тяло се строполи върху износената автомобилна седалка, стегната с верига към кърмата на „Търсач“. Опитваше едновременно да си поеме дъх и да спре конвулсиите на изтръпналите си крака. Ръката му бавно се плъзна в джоба на разкъсаните панталонки и напипа инхалатора. Напълни дробовете си, разтърси малкото шишенце и дръпна отново. Остана взрян в инхалатора дълго, след това го метна във водата и се отпусна на седалката.

„Търсач“ се залюля леко под палещото следобедно слънце. По ширналата се вода не се мяркаше друг плавателен съд. Момчетата се бяха измъкнали на зазоряване и хвърлиха котва далече от официалните водолазни територии на Архипелага. В тишината се  разнасяше единствено шумът от плискането на вълните в празните нефтени варели и автомобилни гуми, които държаха сала над водата. Палубата беше скърпена от най-различни отпадъци и вехтории, извадени от през годините: ръждясал преден капак на автомобил, разядени метални плоскости, заварени върху пластове стари билбордове; парчета пластмаса и счупени пътни знаци, опасани от водонепромокаем изолирбанд и разръфани корабни въжета. Добре че при скорошно гмуркане Флин беше извадил още непромокаем изолирбанд, в неразпечатани вакумни опаковки. Сега разполагаха с достатъчно, щеше да им стигне за цяла година, стига да го използваха разумно, и Тони бе подготвил дълъг списък с неща, които имаха нужда от поправка!

Неочаквано над главата му  се разнесе крясък на чайка. Той чу плисък от дясната страна на сала, последван от познатия бодър глас:

– Ехооо, жив ли си?

След това огромна мрежеста торба тупна тежко върху дървената платформа. След секунди се показа и глава. Флин Пери бе изплувал. Големи защитни очила скриваха половината му лице и му придаваха вид на изродено морско чудовище, надигнало се от дъното на океана. Флин изплю вода, стисна маркуча, провиснал от платформата, и се изтегли на ръба. Претърколи се върху палубата и веднага скочи на крака. Високото му тяло, слабо и загоряло, хвърли сянка върху кльощавия Тони.

– Добре ли си, мой човек? – Флин свали очилата и по приятеля му се посипаха капчици вода.

– Да-а-а... – измънка Тони, докато се изтегляше с пъшкане върху седалката. – Донесе ли нещо от моите неща, амиго?

– Днес имаш късмет! – Флин разкопча коланите на импровизирания водолазен самар, бръкна в торбата, с която се гмуркаше, и извади голяма зиплок торбичка.

– Дръж!

Тони хвана торбичката и бръкна вътре. Пръстите му трепереха от вълнение. Извади бутилка във вакуумирана опаковка, почисти с ръка полепналите водорасли и прочете етикета. Вдигна разочаровано поглед към Флин.

– Това е сироп за кашлица...

– Продължавай да гледаш! – усмихна му се окуражително Флин.

Тони пъхна отново ръка в торбичката и извади още няколко запечатани бутилки.

– Аспирин, парацетамол, мултивитамини... Страхотни находки, само че... – сега вече си мърмореше сам, докато обръщаше торбичката, за да я изтърси, и съдържанието ѝ се изсипа върху автомобилната седалка. – Аха! – извика радостно Тони, когато забеляза двата инхалатора. Бледото му лице възвърна част от цвета си. – Ще ми стигнат за цели две седмици. Благодаря, амиго!

– Долу има още – рече Флин. Започна да вади находките си и да ги подрежда на седалката до Тони: комплект запечатани скалпели, ножица, стетоскоп... всичко бе във вакуумни опаковки, недокосвано. – Аптеката е пълна! Както предполагах, никой не е влизал. Още не са я открили. – След като изпразни торбата, Флин се обърна и приклекна до голямата мрежеста торба. – Утре трябва да се върнем, Тони. – Флин развърза торбата щастливо усмихнат. – Да ти кажа... ще взема няколко по-големи торби и ще продължа да вадя оттам, докато не опразним мястото. Има и магазин за алкохол. Предостатъчно неща, които да пласираме на черния пазар? Какво ще кажеш!