Няма да влезеш в лабиринта, няма да излезеш от лабиринта, няма да намериш пътя си в лабиринта, няма да стигнеш до центъра на лабиринта. Но поне ще видиш стените му, обграждащи те отвсякъде, непреодолими, смазващи.

„Безсмислието е в крайна сметка непостижимо – рече котаракът, ухили се и се сви на кълбо до огледалото, отразяващо разпалената камина. – От какво има да се страхуваш?“

След всичките лъжи и думи най-сетне един път и една посока. Една-единствена посока без начална точка и без път за връщане: нещо като лист без опако. Посоката сочеше към двата полюса и към седемте морета, осемте континента, петдесетте глави на дракона, който падна от небето една сутрин и ми каза с кънтящ глас: „Ти си наистина тук и тук ще си останеш“. Това ми каза драконът с едната си глава, а останалите четиридесет и девет глави говореха на непознати езици и не можах да ги разбера. Първата глава изглеждаше доволна, но след като останалите глави замлъкнаха, те започнаха да ме гледат очаквателно и след известно време заръмжаха, сякаш чакайки ме да направя нещо. Взех от земята едно камъче и започнах да го въртя между пръстите си, но главите не бяха доволни. Тръгнах на север, като се ориентирах по изгрева и закрачих по покритите със скреж тротоари, облени от розово-виолетова светлина или някаква друга на цвят светлина, сега, като се замисля; стигнах до един мост и под моста имаше буйна река, плискаща буйно и миришеща на отпадъци, толкова носталгична миризма. Около реката имаше бурени и храсти. Също така имаше дървета. В клоните на дърветата врани се опитваха да надвикат шума на реката. Реката беше далеч долу под мен и внезапно ми се стори, че под краката ми няма мост. Тази представа ме ужаси и аз продължих бързо нататък. Градът започваше да се разбужда, автомобили прехвърчаха насам и натам, все едно без да докосват земята, и разни хора витаеха наоколо, все едно не бяха свързани с този свят и ежедневните му грижи. Дрехите им не подхождаха на унилата сутрин и прическите им отразяваха прекрасни залези на слънчеви тропически острови. Вървях първо по разни дълги булеварди, после по разни тесни улици с разнебитен паваж, после внезапно ми се стори, че съм хукнал подир някакъв трамвай, който съм изпуснал на спирката, но след това се оказа, че това впечатление не е вярно. В действителност се връщах у дома и домът ми беше вече много близо. Минах покрай огромна училищна сграда, към която се бяха запътили много деца, заели в стълпотворението си цялата улица и заобикалящи паркираните автомобили отляво и отдясно с кискане и веселие или с незабележима умърлушеност. За миг ми се стори, че автомобилите са ужасно високи и че мога да се крия зад тях, за да избегна срещата с нещо неприятно, или просто да се чувствам прекрасно заради това, че никой не ме вижда, а аз виждам всичко. Освен това вървях в другата посока и очаквах нещо чудесно да се случи в този ден, който беше чудесен ден. Но после се оказа, че вървя в правилната посока и че денят е най-обикновен зимен ден. Но после завих наляво по пресечката и се закатерих нагоре по стръмната улица. Познатото кафяво куче зад изпокъсаната телена ограда ме залая яростно. Опитвайки се едновременно с това да се почеше. Утринната светлина беше като лупа, която увеличаваше разни дреболии до безкрайност, но превръщаше домовете в малки кукленски къщички, лишени от тежест и едва крепящи се да не излетят към небето. Небето беше единственото нещо, което имаше гравитация и твърдост. И може би слънцето, което вече се беше показало изцяло и беше поело по пътя си. Аз, разбира се, нямах гравитация, нито твърдост, нито тежест, нито воля. Бях забравил всички тези неща в разсеяността си, загубил ги бях завинаги. Опипах дрехите си, за да проверя дали не съм забравил нещо друго. Като че ли всичко беше там. Направих още стотина крачки по нанагорнището и стигнах до една бяла къща със зелена врата и два етажа. И покрив, и комин. И прозорци. Извадих от джобовете си ключове и отключих. После се обърнах и се загледах към отсрещния тротоар, където от години стоеше ръждясалата черупка на малко камионче. През прозорците надничаха храсти, а от капака се подаваха изсъхнали клони. Тогава осъзнах, че чакам някой да отвори вратата вместо мен и се зачудих защо имам такива очаквания. Обърнах се и отворих вратата сам, при което се почувствах някак жалък и недостоен.

След като отворих вратата, направих логичното нещо и влязох вътре. Първото ми впечатление беше, че е много прашно. Второто ми впечатление беше, че е много тъмно и студено. Третото ми впечатление беше, че първите две впечатления са неверни, трябваше да са неверни, не можеше да е иначе. Съблякох палтото си (или може би якето си, не съм сигурен) и го окачих на закачалката, чиято лакирана дървесина блестеше под светлината на лампата (или може би полилея) и която въобще не беше прогнила и килната на една страна, подпираща стената. Определено нямаше нужда да светвам лампите, всички стаи бяха затоплени и осветени, подготвени за завръщането ми, затова съблякох и пуловера си и го метнах на облегалката на един стол. Кракът на стола не се счупи и пуловерът ми не падна на пода, в праха. На пода нямаше прах, паркетът (или може би килимът) беше излъскан до блясък. Дочух от дневната да се донася тиха музика. Прекосих преддверието (или минах през коридора) и отворих вратата към стаята. Тихата музика беше спряла, но капакът на пианото (или на рояла, или към мазето) беше вдигнат и аз се зачудих защо, макар че нямах причина да се чудя. На солидната и тежка маса, която не беше паянтова и не скърцаше, беше сервирана вечеря или може би закуска, защото беше сутрин (или вечер, макар че беше студено като зимна сутрин, но не беше студено, поне вътре не беше, не, в никакъв случай, и навън може би не) и аз седнах на удобния стол, който не изскърца пронизително и неудобно. Не ядох нищо, защото бях сит, бях се хранил, преди да дойда тук, докато идвах насам и преди това, бях сит и доволен и беше топло и уютно. Станах да дръпна тежките велурени пердета и не се закашлях от огромния облак прах, който запълни цялата стая, защото наоколо нямаше нито прашинка. Кафеникът не беше ръждясал и димеше и миришеше приятно, но аз не станах да си налея в една от порцелановите кафени чашки, които не бяха потрошени, нищо подобно, а просто беше време да лягам, и сега всъщност беше вечер и лъчите, които се процеждаха мътно през кристално чистите прозорци, бяха от ярко осветения булевард, който минаваше през задния ми двор. Така си беше.

После отидох в спалнята. Всичко беше наред, но не достатъчно наред, може да се каже, че исках да избягам от всички тези реалности. Чаршафите, които миришеха на рози, бяха хубави, но не достатъчно хубави. Завих се с тези корави чаршафи и завивки, току-що изпрани изглежда, зарових носа си във възглавницата, вдишвайки теменужки, лилии и всякакви други цветя, изрисувани по калъфките и по тапетите, и по завесите.

Исках да заспя, но не можех. Дълъг бе денят, изпълнен с трудности и пътешествия, недовършени строполявания и стремглави изкачвания, но още не бе свършил. Нещо недовършено, неизпълнено предназначение. Дори не беше вечер още, птичките още чуруликаха навън, стържещи свредла в ушите ми. Човъркащо дразнене, напук забравени напомняния, гняв и стиснати юмруци, процеждащите се лъчи светлина на следобедното слънце през прашните завеси, през разкъсаните ми или болезнено стиснати, или залепнало-смърдящо-гурелясали клепачи. Цветята миришеха на мухъл, на блато. Какви цветя? Нямаше цветя, само мъх, нямаше слънчева градина, само калните недра на гигантска пещера, простираща се на километри във всички посоки, три, четири или десет. Бях – най-сетне – в леговището на дракона, намирах се там, където трябваше да бъда. Над главата ми се извисяваха безформени скални арки, разкривени сталагмитни колони. Драконът лежеше в ъгъла върху огромна купчина от злато, сребро и скъпоценни камъни и се беше облакътил с най-предната си лапа върху летящ кораб от кедрово дърво, задвижван от светлинните вихри на космоса. Златиста светлина осветяваше пещерата, или може би самият дракон светеше, люспите му фосфоресцираха. Беше подпрял огром­ната си зъбата челюст върху тази своя най-предна лапа и ме гледаше може би с любопитство, а може би със скука. Немигащ поглед, който ме караше да се чувствам прозрачен и несъществуващ. Трябваше да кажа нещо, за да обявя правото си да се намирам тук в действителност, в плът и кръв. Попитах:

– За какво са ти всички тези съкровища?

Драконът се намръщи и отговори:

– За да не може никой друг да ги притежава.

– Но не знаеш ли, че вече никой не се нуждае от съкровища?

– Защо, те са безценни.

– На никой не му трябват безценни неща, само тези, които имат цена.

Драконът помисли малко и попита:

– Ти имаш ли цена?

– Не, не мисля – отвърнах аз объркан.

– Някой от твоето племе има ли цена? – попита пак драконът.

– Не... Не знам – измърморих аз.

– Значи можете да бъдете част от съкровището или да го притежавате, което е едно и също.

– Ти част ли си от съкровището? – попитах аз.

– Разбира се – потвърди драконът.

Известно време не се сетих какво друго да попитам или да кажа. Тогава драконът заговори:

– Какво правиш тук?

– Не знам, озовах се тук. Може би не е имало къде другаде да отида.

Драконът помисли и рече:

– Наистина няма къде другаде да отидеш. Накрая всичко ще се озове тук и навън няма да остане нищо. Предопределено е.

И двамата замълчахме; аз започнах да обикалям из пещерата, която беше огромна, а драконът известно време ме следи с очи, но после заспа. Обикалях и гледах, изравях древни вази и закопани под злато картини, оглеждах странни механизми и смъртоносни оръжия, нахвърляни без никакъв ред или без никаква грижа за запазването им. Въпреки това нищо не беше надраскано, повредено или счупено, а всичко изглеждаше съвсем ново и лъскаво. Докато вървях така, стигнах до другия край на пещерата и там видях в една ниша желязна врата, украсена с метални растения и лиани. Приближих се и я отворих. Тя водеше към коридор с още врати отстрани, а по-нататък – дълго стълбище с червени тапети и червен мъхест килим. По стените на равни разстояния бяха поставени факли, които горяха с неподвижен пламък и не хвърляха искри, нито пускаха дим. Не излъчваха и кой знае колко светлина. Заизкачвах се по стъпалата. Те продължиха толкова дълго, че по едно време ми хрумна да ги броя, но не ми се връщаше назад, за да ги преброя от самото начало. Накрая стигнах до върха на стълбището, което вървеше все направо и нагоре без никакво прекъсване, и там намерих друга врата, пак желязна и тежка.

Побутнах вратата и тя се отвори. Пристъпих през прага и се озовах в огромна кръгла зала, цялата изградена от мрамор в различни отсенки; около центъра се редяха множество мраморни пейки и редиците им се прекъсваха тук-там от пътечки с мраморни плочки и от солидни, квадратни мраморни колони. Таванът беше много далеч, забулен в мъгла, в загадъчни бели изпарения. Може би изпаренията светеха или светлината просто се процеждаше през тях, но беше мътна, синкава и като че ли също по някакъв начин мраморна и солидна. Поколебах се, огледах се; прииска ми се да се върна назад. Не можех. Закрачих веднага напред, без да се колебая и да се оглеждам, без да се обръщам назад. Тръгнах по една от пътечките и се приближих до центъра. Там, с гръб към мен, стоеше човек с дълга роба и като че ли четеше от голяма книга, поставена на мраморен олтар. Когато се приближих на два-три метра от него, човекът се обърна. Главата му беше покрита с качулка, хвърляща тъмна сянка върху брадатото лице. Само очите му се виждаха ясно, обкръжени с бръчици и отразяващи зловещо светлината. Човекът ми махна приветливо и рече:

– В тази книга са написани нещата, които никога не са изписвани в книга или изричани с думи.