Дамяне, как се чувства човек, когато се обърне назад през годините и през книгите си, за да направи равносметката посредством избраните си творби?

– Чувствам се като обрано дърво, също като в песента: „Твойто листе, горо-сестро, пак ще да покара; мойта младост, горо-сестро, няма да се върне...“ Стихотворенията, събрани тук, са листата от дървото.

– В младежкото си стихотворение „Предсказание“ ти пророкуваш как първата ти книга ще бере прах по витрините, как критиците ще пишат, че си „лош и слаб поет“, как ще потънеш в забрава. Излезе лош пророк: „Ако нямаше огън“ те направи известен, обича те мало и голямо, имаш си и врагове. Питам: при равносметката това успокоява ли духа, или поражда пред него нови тревоги?

– В „Предсказание“ има малко кокетиране, аз не съм съвсем искрен, но чак такъв успех не съм предполагал. За мене истинският поет винаги е неспокоен. Или както казва Константин Павлов „няма нищо по-противно от затлъстял поет“.

– И пак сега – при равносметката – можеш ли да формулираш магията на Поезията?

– Вече съм го сторил в стихотворението „Интервю“: „Сърце, запяло от болезненост“.

– В края на XX век сред електронните културни индустрии поезията какво е: отживелица ли, или надежда за човечеството?

– За едни – отживелица, за други – надежда, а за мене – начин на живот.

– А поетът, който вместо да граби от Живота с две ръце – днес е Тук, утре го няма! – седи над белия лист, потънал в тютюнев дим и в грижи за съдбата на човека, какво е: пророк ли, отчаян Дон Кихот ли, или нещо друго?

– Поетът е гръб, който поема ударите на живота.

– Детството ти премина под знака на страховития световен катаклизъм, известен като Втората световна война. Целият ти осъзнат житейски и творчески път: при социализма. Убеждават ни, че днес живеем при демокрацията. Кое беше най-голямото разочарование в твоя живот?

– Демокрацията!

– А сега – навечерието на твоята 60-годиишнина какво е най-голямото ти очакване от Съдбата?

– Една червена пирамидка в гробището! Тъжно, но факт!

– Още в древни времена са се оформили противоположните мнения, че човекът е Пленник на съдбата, и че всеки е ковач на съдбата си. Ти на кое си привърженик?

– Човекът е наковалня на съдбата.

– Посредством Творчеството човекът кого побеждава: съдбата ли, или самия себе си?

– Човекът побеждава само мига, който му изглежда като вечност.

– Пак древните са казали, че тъй като не знаем кога ще бъдем призовани за Отвъдното, винаги трябва да бъдем обути. Ти вярваш ли в задгробния живот, в преражданията, в рая и ада? Или смяташ, че и човешкият ад, и човешкият рай са тук, на Земята?

– Всичко е тук, на Земята! Може би затова съм по-беден – животът ми е само един! Тук и сега!

– В моя роман „Разказвачът и Смъртта“ смъртта пита писателя М. Ст. Т.: „Зачеването и смъртта са равни; човекът прекрачва през вратата, която разделя Вечността от краткотрайното му съществуване, изживява си живота, после пак се връща през вратата, която разделя краткотрайното му съществуване от Вечността; защо тогава словославиме вратата, а после пък се ужасяваме от нея?“ Ти как ще отговориш на тоя въпрос?

– За мен страшна е не смъртта, а пътят до нея. Вече съм го казал: „Човекът с душата си умира хиляда пъти, ала, уви, се ражда по веднъж!“

– Посредством Творчеството човекът побеждава и смъртта, или това е поредното ни самозалъгване?

– Не само я отлага!

– Искаш ли да завършим с отговора на въпрос, който съм пропуснал да ти задам?

– Преди да си ми задал въпроса, ще ти отговоря: никога не съм очаквал, че ще достигна 60 години!

София                                                                       Разговора проведе:

5 април 1994                          Георги МАРКОВСКИ