ОГЪНЯТ, КОЙТО ОСВОБОЖДАВА


Георги ЦАНКОВ

Очаквах с огромно нетърпение Михаил Кръстев да завърши последния том от трилогията си “Виното на надеждите”. През 2001 г. писах послеслов към “Опрощението” и “Лечителя”. Няма друг български роман в годините след политическата промяна, който да ми е правил толкова силно впечатление. Възхищавах се не толкова от темата, подготовката и провеждането на Априлското въстание в Перущица, колкото от необикновения подход на автора. От една страна, той е извършил детайлни проучвания на епохата и на персонажите, съвършени са познанията му за бита и духа на епохата, но целта му в никакъв случай не е била да поднася на читателите традиционен исторически роман. По неповторим начин в повествованието се примесват миналото, настоящето и бъдещето, дават си среща митологични реминисценции, връщащи ни в царството на древните траки и, още по-далече, в предисторическите времена, с мълниеносни пътувания във времето, отвеждащи ни в преломните десетилетия на ХХ век. Всичко това би звучало лековато, ако белетристът не беше намерил свързващото звено между епохите. Той създава непознатия за литературата ни образ на лечителя Васил Братов, наречен Соколовски заради зоркия му поглед. Своеобразен предтеча на създателя на Бялото братство Петър Дънов, но носещ в себе си и най-съкровените черти на духовните си предшественици, дякон Левски и философа д-р Сливенски.
Историята започва с появата на странния жеравнец в землището на Перущица. Той има буреносно минало, дори е бил извеждан пред бесилката, но от въжето го спасява романтично настроен турчин, с когото героят тепърва ще се среща отново. Споменавам началото, защото то е особено показателно, че Михаил Кръстев смело повтаря рамковата схема на класическия Вазов роман “Под игото”. Но несъмнено това повторение не е израз на робуване на стереотипа, а – точно обратното – категоричното му отхвърляне и преобръщане. Вазов старателно се учи от Дюма и от Юго, той създава монолитни, непознаващи вътрешните противоречия герои. Също така, въвеждайки ни в атмосферата на подготовката на въстанието, той не включва в темата скрит подтекст. Още в първите страници на “Виното на надеждите” ние долавяме нарастващото напрежение към класическото повествование, изместването на акцентите, философската дълбочина на текста. Макар вещо да познава конкретните събития и да се грижи за автентичността на всички битови детайли, авторът търси връзката с днешния читател и му поднася не просто запечатан на хартията миг от историята, а размисъл за диалектиката на историческите явления. Разбира се, изключително важно за успеха на начинанието е сполучливото извеждане на развръзката. В този смисъл третата част на епичната творба “Окото на светеца” е решителна за осмислянето на цялото. Сега, след като я погълнах на един дъх, а след това се върнах отново и към другите две части, мога категорично да кажа: съвременният български читател най-после получава така жадувания в последните десетилетия роман-събитие.
Няма защо да се учудваме, че жанрово това произведение може да се определи като историко-философски епос. Най-големите постижения на художествената ни проза несъмнено принадлежат типологично към историческия жанр. “Пиянството на един народ”, усетено от Вазов, се докосва до митологичната вечност още в “Старопланинските легенди” на Йордан Йовков. Оттам насетне, като се мине през Стоян Загорчинов и Стефан Дичев, та се стигне до откровенията на Емилиян Станев, Генчо Стоев и Вера Мутафчиева, до баладичната извисеност на Антон Дончев историческото повествование се видоизменя, изпълва се с надвременни съждения. Михаил Кръстев убедително доказва, че дори в наши дни, когато триумфално шества постмодернизмът, когато творци като Умберто Еко обличат в шарена историческа премяна виденията си от бъдещето, все още има какво да се постигне, за да бъде изненадано и възбудено въображението ни. Защо да се връщаме към трагичния национален опит, сякаш държи да ни рече писателят, ако не извлечем от аналите на миналото важи изводи за самите себе си и за своето съществуване. Лечителят от романа често мисли за “хралупите на живота” и затова какви са възможностите да се излезе от тях. Опитите му да ги преодолее наподобяват упражняване на “бяла магия”, затова и спокойно можем да кажем, че трилогията е успешно навлизане в територията на магическия реализъм, но не калкиран от южноамериканското дърво, а напълно естествено присаден на нашенска почва, изникващ от древните легенди и предания, от вълшебния сблъсък на цивилизации, характерен за родните земи.
Има една особеност в композицията на творбата, която я прави неповторима и я изпълва с огромно очарование. Това е музикалността не само на словото, но и на самото “скеле” на сюжета. Както в прекрасна симфония, всяка поява на герой се съпровожда със съответен лаймотив, а поредиците на събития са навързани с толкова фин монтаж на мелодиите, че докато четем, непрекъснато чуваме разгръщането на темите, тяхното преливане, сблъскване и наслагване. Категорично може да се каже, че Кръстев виртуозно съпоставя и основните четири елемента на мирозданието земя – вода - въздух – огън. Великолепни страници са посветени на земята и на съдбовната връзка на хората с нея, в това отношение, струва ми се, в нито една друга творба досега толкова убедително не е била представяна природата на този край, но описанията не са самоцел, те са органично включени в легендите, сред които особено се откроява тази за братята Перу и Темньо, основателите на Перущица и на селището Томрас, където живеят помаците на Шишман ага. Това всъщност е разказ за сблъсъка между доброто и злото, сблъсък, който датира от началото на времената и ще продължи в бъдещето.
Водата в трилогията се превъплъщава във виното, един от водещите символи на творбата. Може би най-красивата и незабравима сцена в първата част на “Окото на светеца” е съвършеното езическо празненство, свързано с правенето на виното, луди, шеметни, изпълнени с грохот и с трагични предчувствия са сцените, напомнящи ни за дионисиевите тайнства, в които се ражда свободата, свобода, която може да бъде и илюзорна, защото след миговете на опиянение идва опомнянето, връщането към жестоката действителност. Не случайно един от героите, отец Леонтий напомня, че виното става Христова кръв само когато го пием, като на комка: пийнем ли повече, в нас потича кръвта на стария бог Дионис и ние се заразяваме от свободата на дионисиевите хора. В това отношение особено властно ни въздейства противопоставянето между силите на въздуха и тези на огъня. Въздухът влиза в повествованието с любовта между Лика и Лечителя, между помака Смаил, който се прекръства на Симеон и Гергана. Въздухът трепери от вълнение, когато съзрява съзаклятието, когато хората заживяват с идеята за свободата и с зловещото предчувствие, че тя може да се роди само от смъртта им. И тук вече навлиза централната визия на романа – тази на огъня. Огънят, в който бащата на Шишман изгаря живо дете-християнче. Огънят, в който тухларят Костадин хвърля наглия турчин. Той се развихря като огнен танц по време на правенето на вино, за да се появи накрая ужасяващ, пречистващ в църквата “Св. Михаил”, огънят, от който остава да ни гледа само едното непомръкващо око на Св. Иван Рилски, единствено оцеляло от дървения иконостас. Не познавам друга класическа или съвременна българска творба, в която толкова органично да се съчетават древната философско-митологична система със съвременната интерпретация на историческите събития.
Нещо повече. Михаил Кръстев предлага съвсем нова, все още ненапълно узряла и сред историците ни концепция за Априлското въстание и за българската свобода. Като казвам нова, това не означава, че тя е напълно непозната на художественото съзнание. В това отношение поразителна е приемствеността между романа и епичната поема на Пенчо Славейков “Кървава песен”, в която поетът противопоставя Войводата и Младен, тоест фанатичния привърженик на революционния път, и еволюциониста, осъзнаващ, че бунтът може да е съпроводен със свидни жертви и да е подклаждан от чужди интереси. Носител на тези страсти в произведението е учителят Петър Горов, но той в никакъв случай не е еднопланов образ, а сложна сплав от революционна решимост и трагична обреченост. Горов е наясно, че “доброто и злото са у човека и само свободата или страхът могат да ги предизвикат”. Раздиран от охтиката, осъзнаващ близкия си край, даскалът иска да види свободно отечеството си. По време на самото въстание, мислещият Горов изгубва водещата си роля, отнемат му я решените на всичко Кочо Чистеменски и Спас Гинов, готови пред олтаря на огнения си Бог да жертват не само себе си, но и близките си.
В “Окото на Светеца” Михаил Кръстев постига нещо изключително ценно: докато в първите две части на романа си той вае отделните образи, тук се развихря способността му да представи колективния образ на въстаниците, както и на техните врагове. Но колективното в никакъв случай не означава стадно, авторът остава верен и на умението си да монтира майсторски детайли, така се срещаме с личните и колективни истини на отделните хора, всеки от тях блестящо индивидуализиран и същевременно вплетен в общото, ще запомним и Стойчо Манастирчето, и чорбаджи Рангел Рипчев, и лудия Рафи, и учителя Христо Петелев от Брацигово, и Апостол Христев, който не пуска бягащите от кланетата хора да подирят спасение с турското село… Горят къщите, горят църквите, гори земята, а войводата Бенковски го няма, и проповедите на руска помощ се оказват фалшиви… В този момент не можем да не се запитаме каква е цената на невинно пролятата кръв.
Особено интересно е представил Михаил Кръстев и разслоението в лагера на противника. Турската маса също не е известната ни от идеологическите писания полудяла за разплата сган, и тук има различни, кой от кой по интересни образи. Още от първите части вече познаваме този почти шекспиров герой Шишман ага, чието внуче спасява от лапите на смъртта Лечителя. Сега ще се срещнем с Илхан Фесал, човекът, който навремето го е отървал от бесилото, и с достолепния му баща Молла паша. Илхан има ясна представа за разположението на силите върху голямата карта на геополитическите сблъсъци, той не се съмнява, че Русия иска не толкова свободата на България, колкото Проливите и затова е категоричен в отсъждането си: “Истинската ви свобода ще зависи от волята да я запазите след това.” Той непрекъснато си задава въпроса: “Защо се избиваме един друг?” и получава отговор от Лечителя: “Ще заживеем заедно, Илхане, ала трябва да умрем и да възкръснем, трябва да се преродим в друго време, с други души, дето ще бъдат наистина свободни.” Обогатява се и образът на Шишман, който отказва да подкрепи братята си при атаката срещу Перущица. Същевременно авторът не пропуска да ни представи и кръвопийците, сред които са пазарджишкият Али Бей Кавазон и страшния водач на башибозуците Ахмед Кърмажи. Сложен е характерът и на Рашид паша, едновременно садистичен и вярващ че установява висша справедливост индивид. В рамките на този сложна дискусия за измеренията на свободата, откритие на автора е и образът на фелшерът Хенрих, поляк, прогонен от руските власти, заради участието му във въстание в Полша. Не бива да забравяме, че под ръководството на възпетия от Вазов генерал Столетов са избити хиляди поляци, дръзнали да нарушат спокойствието на Империята.
Действително освобождаването от паяжината на идеологията е едно от най-съществените постижения в тази творба. Михаил Кръстев няма претенциите на човек, който изрича последната дума за събитията. Той ги е проучил педантично, успял е да представи ясно както разпределението на силите, така и мотивираността на всяка от страните. Художественото му майсторство му помага да създаде епични масови сцени, да постигне висока пластика на изображението (за това особено му помага силното му пространствено въображение), така че читателят е обзет от усещането, че вижда като на екран онова, което му се разказва. И естествено, като при всяко значимо произведение, размисляйки над прочетеното стигаме до убеждението, че сме били отведени далеч отвъд конкретната епоха. Напуснали сме тесните граници на регионалното, издигнали сме се над барутните Балкани и сме попаднали в небесните чертози на вечната отдаденост на свободата и човечността. За надвременното звучене изключително помага разгръщането на сюжета и към дълбоко човешки, вечни теми, една от които е хармонично вплетената любовна история между Лика и Лечителя. Тя преминава през много изпитания, тук отново са вплетени митологични мотиви, и за змейовата сватба, и за самодивската изгора. Много силно е внушението, постигнато с забременяването на Лика и с помятането. Това е отново размисъл за цената на свободата, но преместен в друга плоскост, тази на личните взаимоотношения.
Има и още една тема, която е особено съществена за пълноценното възприемане на творбата. След Йордан Йовков никой не е разсъждавал толкова пълноценно в новата ни литература за боготърсачеството. Християнските, мюсюлманските, а наред с тях и древните – тракийски и славянски божества – са в нас, опитват се да ни предпазят от разрушението и отчаянието, но сражението между Доброто и Злото се развихря както на земята, така и в небесата. Заради възможността да се възродим от пепелта е толкова важно преклонението на Лечителя през Вярата, Надеждата и Любовта. Пред техния олтар той се врича на любимата жена, пак там се заклева да проповядва спасение в Христа чрез постигане на братството между хората. Красива, но все още неосъществена мечта на великите романтици, от чието коляно несъмнено е и Лечителя. Докосването до неговата истина и оттук, до великата и трагична истина на перущенци от 1876 г., ни действа катарзисно. В трилогията на Михаил Кръстев пречистващият огън не престава да гори. Това е книга, която не може да се забрави, едновременно нежна и страшна, книга за уроците на националната памет и за вечното ни задължение да бдим пред неръкотворния храм на свободата.
 

ПРОГЛЕЖДАНЕ В ДУШАТА НА БЪЛГАРСКАТА СВОБОДА

Александър Йорданов

         Позната слабост на българския исторически роман е, че вижда събитието, но забравя за неговата душа. А събитията това са хората, техните съдби и идването на Бога в „сърцето на свободния“ човек. Почти през целия ХХ век българския роман е разделен между романтичната визия за героичното и драмата на индивидуалното в историята. Върхови образци са „Под игото“ на ненадминатия Иван Вазов, „Железният светилник“ на Димитър Талев и „Тютюн“ на Димитър Димов. Драмата на историята откриваме в романите Фани Попова-Мутафова, Яна Язова, Стоян Загорчинов, а в по ново време и в творчеството на Емилиян Станев, Вера Мутафчиева, Антон Дончев, Генчо Стоев. Проблемът е, че много често историческият разказ е или самозадоволяващ се или обслужващ определена идеологическа гледна точка, а много често и политическа пропаганда, независимо дали  ни отвежда в легендарното  време на Аспарух, в цар Симеоновите палати или в тъмните векове на чуждото робство. Затова и на нас, българите, ни липсва философията на собствената ни история, екзистенциалният смисъл на случилото се по нашата земя в историята. Липсва ни поуката. Ние не разбираме себе си и затова и другите, чуждите, не ни разбират. Романите на Ивайло Петров „Хайка за вълци“ и на Атанас Стоев „Тихият бял Дунав“, които интерпретират близката ни история, времето на което все още има живи свидетели, се опитаха да компенсират този недостиг на себевглеждане, на себепознание.И не случайно откриха жестоки истини за националния ни характер в последния съдбовен исторически прелом от средата на миналия век. Днес ние, българите, имаме огромна необходимост да се осъзнаем в и чрез своята история. И точно тази творческа задача си е поставил и е решил великолепно, със завладяващо художествено майсторство,  Михаил Кръстев в своята романова трилогия „Виното на надеждите“. Постигнал е това чрез едно неомитологично, вълшебно, завръщане в душата на най-загадъчното и съкровено българско събитие – Априлското въстание.

         „Виното на надеждите“ е епичен роман за смисъла на българското съществуване, за вярата и неверието живеещи в нас, народопсихологически портрет нарисуван на прага на свободата. С езика на съвременната културология бих допълнил, че това е,  ако не първият, то най-яркият роман на философията на мултикулурността, която сме готови да приемем като „европейски инструктаж“, но все още не сме в състояние да разберем и осмислим чрез собствената си национална съдба. Не сме го направили вчера, не личи да го правим и днес. В романа на Михаил Кръстев тази философия е основата върху която се разполага още по-сложната и полифонична тема за смисъла на нашия порив към свободата.

         Всичко, което се случва в този увлекателен роман става във вечното време на България. Перущица е само мястото, в което това време най-пълно се разкрива, завладява въображението с легендарни разкази, притчи, реално-нереални истории от различни времеви пластове. Сякаш цялото хилядолетно битие на тази земя и небе си дават среща в съдбовните дни на великото перущенско страдание и възвисяване. Но си мисля, че само писател, който е част от този перущенско свят, е могъл да напише тази книга – хроника на събития и духовно осмисляне на българското битие. Михаил Кръстев разказва за съдбата на Перущица, за перущинци, за реални исторически личности и за герои носители на национални и общочовешки митологеми, но вижда, мисли и страда за съдбата на България. Тази съдба, видяна и осмислена чрез герои като Учителят Петър Горов, Лечителят Васил Братов, Шишман ага, е събрала истинската тревога на писателя. Тревога не толкова за миналото, колкото за бъдещето. Философията на романа можем да разчетем в думите на един от героите, отец Леонтий, за когото „Бог идва само в сърцето на свободния“. „Виното на надеждите“ е художествена защита на философията на свободата, на „свободата и Бога“, които „са едно и също“. Но героят ще допълни, изразявайки и философията на автора: „Ала за човека, синко, по-важна е свободата. Ако душата му е поробена, той не ще да намери пътя към Бога. И Бог не може да го намери..“. 

         Михаил Кръстев навлиза в една изключително трънлива, дълбока и опасна за националното ни самочувствие, проблематика. Защото ние българите не успяхме да осмислим и разберем себе си чрез свободата. Защото тя е преди саможертвата, преди китките и венците на признателност. Драматично и раняващо звучи откровението на Петър Гогов:

„Да би мирно седяло... Но оставят ли те да си седиш мирно? Ей го, народът си мирува. Нийде по света няма народ като нашия: мирен, работлив, кротък. Хубава, добра рая излезе от него. Хайде, ще се дигнем, ще прогоним турчина, но как ли ще изгоним раята от душите си? Как ще станем свободни, когато всеки втори е мекере на управниците, а всеки трети се готви да ти забие ножа в гърба? Иска свобода, ама да му я донесат в къщи. Да му кажат: байно ле, от тая минута си свободен, прави каквото щеш. И тогава ще настане най-страшното. Но аз няма да доживея.“

         И днес можем да повторим тези думи и да ги завършим с „няма да доживея“. В това е нашата орисия. Затова и в записките на Лечителя разсъжденията за свободата и слободията, за победата над гибелните страсти, които владеят и до днес народната душа, се възприемат като съвременни откровения и романа сякаш прескача историческите времена, влиза в днешната ни драма, в днешния ни несвободен делник.

         В романовата трилогия Михаил Кръстев е поел един огромен творчески риск, но е успял да го преодолее успешно. Той вплита в повествователното цяло героите на своето писателско въображение – с техните преживявания, спомени, илюзии и разполага до тях в историческия разказ реалните герои на българската история – Дякона, Раковски, Спас Гинев, Кочо Честименски. И колкото и да е парадоксално, реалните исторически личности придават плът на романовата измислица, на философията върху която диалогизират истинските герои на творбата. Казано с думите на повествователя, героите си „хортуват“, рушат „дуварите“, които ги разделят преодоляват жестокостта и невежеството в себе си. „Вятър работа, Лечителю, му казва Учителя, тук приказки не вървят: не видиш ли прекупвачите на данък, не видиш ли кражбите и убийствата на черкезите, дерибейството на турчина; целият този свят на империята трябва да се срути, да се пръсне на парчета, че тогаз всеки да си гради къщата; тогаз ще си говорим, ще се срещаме и с Шабан ефенди, и с Шишман ага, ала вече ще сме равни...“ Художествената измислица облича дрехите на реалните документални факти и фамилни истории, заживява техния живот, опитва се да разбере душите им.

         „Виното на надеждите“ е реплика на „пиянството на един народ“. Опиянението и възвисяването чрез себежертвата в името на свободата е само едната страна на „надеждата“. За писателя не по-малко същностна е и тази, която отваря душите ни за „виното на живота“. Животът тук и сега, който кипи като младо вино, който е и трябва да продължи. Но осмислен, просветлен чрез осъзнаването на времето и съдбите преди нас.

         „Виното на надеждите“ е романова трилогия, която разчита на мислещите читатели, на читателите, които си задават въпроса „защо“, а не препускат по пътеката на „какво ще стане“. Това, което е „станало“ е познато от историята. Перущица въстава. Известни са и реалните исторически личности – учителят Петър Бонев, лечителят д-р Соколски, Кочо Честименски, Спас Гинев, братя Тилеви. Известна е тяхната гибел. Но за Михаил Кръстев случилото се с тях е загадката, неизвестното, защото главният въпрос за него е въпросът: „защо“ е станало. Без отговор на този въпрос събитията губят своя смисъл, и обръщането към Бога и грехът пред Бога, остават непонятни и безследни. Съдбата на Перущица и перущинци за Кръстев е възможност да осмисли случилото се и случващото се с всички нас в историята и в днешния ни ден. Как открихме свободата, как я разбрахме, какво отключи тя в душите ни. Това са мъчителни въпроси, нелеки за отговор, но срещата с тях е нашият Великден. Към този български Великден ни води романовия разказ на един съвременен писател и с него той заема своето достойно място в новата българска литература.