Дара

Жената се клатушкаше ужасяващо върху мулето. Ръцете й отчаяно се впиваха във въжетата, заместващи юздите. Краката й безпомощно висяха встрани на животното. От половин час керванът се движеше по неравна пътека, широка две педи, в плен на суровата планина. Тя ги ограждаше отвсякъде - отляво незнайно докъде се издигаше в отвесна, грапава стена, засенчваща слънцето, отдясно се спускаше в камениста урва, водеща най-вероятно към ада.      

С полузатворени очи Дара непрестанно мълвеше молитви. Изричаше ги механично, без да прислагва никаква лична молба. Жената не знаеше кое е за предпочитане: да намери смъртта си в пропастта или да остане жива в ръцете на непознатите, страшни мъже, които я бяха отвлекли преди броени часове от площада на тихо и спокойно село.

Съпругът й пристигна в тия затънтени земи като независим представител на няколко страни, за да се запознае с тревожната обстановка в района. Бунтовнически чети на нелегална, но могъща, тайна организация, бореща се за независимост на непознат за Дара народ, създаваха неприятности на няколко правителства. Когато тя реши да придружи съпруга си, я предупредиха, че не е безопасно. Ала и през ум не й мина, че би могла да попадне в плен на бунтовниците.

Внезапно мулето спря молитвите й. Дара отвори очи. Пътеката прекъсваше. Тясната ивица се бе изронила и животното стоеше запънато пред празното пространство. Когато запристъпя на място още няколко камъка се изтърколиха със зловещ звук надолу. Жената се наклони надясно, готова да полети. В миг една ясна мисъл проблесна и раздра тялото й, готово да се предаде на смъртта - ако умре сега, убива и детето, което носи в утробата си, ако оцелее - може да се спаси. Навярно я бяха отвлекли за откуп и Джон - мъжът й, щеше да го плати, колкото и да му струва това. С неподозирана гъвкавост тя прехвърли тежестта си наляво и заби разраненото си от постоянното триене в скалата коляно отново в каменната стена. Разкъсващата болка я увери, че е още жива. Ала мулето продължаваше да стои неподвижно и опасността съвсем не бе преминала. Дара трескаво затърси изход. Нагоре не можеше да излази, погледна надолу - нямаше как да слезе без да се понесе по нанадолнището. Извади крака от стремената - поне да не полети вкупом с мулето. Започна да й се гади. Черни кръгове заиграха пред очите й. Очертанията на планината и мъжете отпред се замъглиха. Сякаш много отдалеч чу да идват груби гласове, подвикващи нещо. От неразбираемия им език се почувства още по-самотна и отчаяна. Отпусна рамене и без да заплаче започна да се сбогува със света. Най-непоносима бе раздялата с неродения й син. Тогава Дара чу тихи, но уверени думи на родния си език:

-        Не се плашете, госпожо. Всичко е наред. Само правете каквото ви казвам!

В миг отчаянието отстъпи място на яростта. Някакъв див главатар на банда разбойници, който я беше довлякъл в тоя пущинак и изправил пред лицето на смъртта се осмеляваше да я уверява, че „всичко е наред“. При това неговото муле бе преминало препятствието. Прииска й се да го наругае, пое дъх и отметна глава. Но дори от това движение се заклатушка страховито върху неравния гръб на мулето.

-         Изправете се, сложете краката в стремената - продължи спокойният глас. Дара инстинктивно се подчини. Винаги можеше да го наругае, стига да се откопчи от хватката на планината и проклетото добиче.

-         Без да се плашите притиснете леко с колена мулето! - продължи непознатият.

Когато Дара изпълни нарежданията му, той подвикна нещо вече на собствения си език. Мулето се надигна под нея, но не тръгна.

-          Ще опитаме пак - рече й мъжът. - Хайде!

Дара събра сили, но още преди да направи каквото и да било бунтовникът извика високо и рязко. Тя се стресна, а животното се отдели от земята и младата жена се усети в безтегловност. След секунда се намериха от другата страна на пътеката. По-късно научи, че мулетата могат да вървят безпогрешно по тесните планински пътеки, но не и да прескачат препятствия. Ала така и не разбра в онзи страшен за нея миг, дали мулето бе надвило природата си или мъжът бе преборил неговата. Тогава само видя как черният силует взема въжетата от ръцете й и я повежда към спасителната поляна, разстилаща се на петдесетина метра пред тях. Там свършваше урвата и започваше гората.

Вечерта се спусна неусетно. Тъмнината ги обгърна. Започна да вали. Главатарят нареди да спрат за нощувка. Черните сенки направиха бивак, а за нея спретнаха в малък заслон нещо като колиба. Дара отказа хляба и сиренето, които й предложиха. Изтощението надви нервната й възбуда, отпусна се върху влажната трева и заспа.

Разбуди я необичайна топлина, извираща изпод нея самата. Усещането беше приятно, но тя знаеше, че няма топъл дъжд. Провря трескаво ръка под дрехата си, сетне я близна с език - беше солена. Сбъднало се бе най-лошото й предчувствие от последното денонощие. Дъждът и кръвта се примесиха с най-горчивите сълзи на земята - на майка, загубила рожбата си. Към мъката се прибави и ужаса от наближаващите болки, които нямаше да имат нищо общо с тези на разраненото коляно. Те щяха да разкъсат утробата и вътрешностите й и да спрат, когато от нея изтече и последната й капка кръв. Безсмислено бе да се надява, че някой ще й помогне - тук, сред бандата диви мъже, в безмилостната планина, над която се спуска студената есен. Така и осъмна - в безпомощно очакване. Но болките не дойдоха. Дойде черният мъж. Той се усмихна. Тя обаче не помръдна, сякаш не го виждаше. Бледостта и състоянието й навярно го уплашиха, защото мъжът се наведе и пипна челото й.

-        Нямате треска, госпожо. Трябва да ставате вече. Продължаваме.

„Какъв смисъл има да му обяснявам, че едва ли ще изкарам до пладне. Абориген.“ - горчиво заключи Дара. Опита да се надигне, за да не й се налага да му обяснява. Едва размърда вкочаненото си тяло. Отмести се леко и затърси с очи дирите от кръвта. За голямо учудване вместо локва откри няколко разводнени капки. „Нима утробата ми е била празна, нима ще трябва да оцелявам сама?“, не можеше да повярва Дара и не знаеше да благодари ли на Господ или да го проклина.

-         Госпожо, пригответе се! - подкани я Раса, така се казваше главатарят. - От това не се умира.

Тя го погледна изпод вежди: „Какво имаше предвид - дъждът или женските особености?“. Той й подаде ръка. Този неочакван за пущинака и отношенията им жест я смути. Няколко секунди остана загледана в ръката му - широка, с гъсти, тъмни косми, които, поради мургавата кожа не се открояваха, а се сливаха в кадифен мъх. На Дара й се прииска да провери мекотата на черното кадифе. Още не знаеше, че ще го направи, само че по-късно. В онази влажна утрин почувства внезапно облекчение, че е жива и, че тепърва й предстои да зачева децата си. Облегна се на подадената длан и пъргаво стана. Чакаше я дълъг и нелек път.

Дните минаваха в дълги и трудни преходи. Дара не само оцеля, но започна да се чувства все по-добре. Въпреки уверенията, че мулетата са по- подходящи за планината, тя предпочете кон, още повече, че бе яздила в родината си. Скоро след онова премеждие бандитите удовлетвориха желанието й. Тя свикна със своята кротка кобила с широк гръб и благи очи. Привърза се към нея не като към домашен любимец, а към вярна приятелка. С времето започна да разбира отделни думи от езика на похитителите си. Гласовете им не й звучаха еднакви и страшни. Усмивката й сама изгряваше, когато рядко сядаше при тях край огъня, а те я настаняваха на най-удобното място. Планината също стана по-дружелюбна. Дара забеляза, че хълмовете й макар и високи, бяха обли и уютни като женска гръд. Тук-там се възправяше надменен върхар. Ала младата чужденка бе уверена, че и за него има пътека. Стига да я знаеш, можеш да го покориш. А спътниците й познаваха цялата планина и тя бе спокойна, че ще я преведат невредима докъдето пожелаят. Къде точно обаче си оставаше тайна за нея. Понякога нощем чуваше как някои от групата се отдалечава от лагера и се стопява в тъмнината.