Изхвърляне на риби

Идеален ден за лов на червеноперки!, каза си Борис, помогна на Роси да се качи в лодката, дръпна шнура на мотора. Пластмасовият кил проряза гъстата вода. Мъжът сви първо наляво, ала няколко опънати до папратта палатки го накараха да продължи надясно, към модерната сграда на Инфоцентъра, празна от три години. Толкова пари на вятъра, чудеше се Борис. Работеше в банка, та парите го боляха.

Идваше всяко лято на Дуранкулашкото езеро, за да си начеше крастата, а и собственичката на ресторант "Златна рибка" му се падаше нам ква си братовчедка, която го посрещаше с шумни прегръдки и му предоставяше стая в къщата зад оградата. Бе тихо, спокойно, залезите си рисуваха космически картинки с разтопено олово и розово сребро. На всичко отгоре в "Златна рибка" правеха най-вкусната рибена супа в България. С девесил, много девесил.

Притаи лодката сред буйналите папури, това влажно лято ги бе щръкнало на два метра над водата. Първо даде бял амур, едро парче. После клъвна една, която внимателно откачи от куката и я върна в зеленикавата вода.

- Защо я хвърли? - попита Роси.

- Езерна трицона - отвърна Борис. - Забранена за улов.

Фармацевтката Роси работеше като инспектор в аптекарската верига "Фул", всекидневни срещи с какви ли не хора, стотици телефонни разговори, заседания - една огромна фуния на комуникацията, както се изразяваше. Роси не обичаше да идва на "Златна рибка", ала се навиваше заради Борис. Още на третия ден й писваше! Писваше й тишината, пълната с твар вода, винаги чорбясала от папуровия сос, от хилядите риби, от милионите бактерии, които я плашеха, сякаш можеха да се вдигнат и да изсмучат тялото й. Роси не умееше да плува.

- Малко си нервна - дръпна въдицата Борис. - Изтрай още две седмици.

- Мисълта, че ще падна във водата, ме втрещява, знаеш.

- Не! - отсече Борис. - Снощната канонада от SMS-и те врещява. Пак си сговнила отношенията си с Владо. Или...

Роси не реагира. Слънцето й разкопча горнището на банския. Блесната трепна. Даде. Мъжът откачи рибата и я метна обратно.

- Защо я хвърли? - попита жената.

- Трииглова бодливка. Забранена за улов.

Има жени - мислеше си загледаният в езерото Борис, - за които сексът е нещо много важно. И искат яка предварителна подготовка, искат свалки, обожания, думи, едни тъй дълги прелюдии, чиито финали почти винаги показват, че разопакованата стока е по-зле, отколкото в амбалажа. Роси бе друга музика, тя не налагаше умората от предварителната загрявка, нейният секс бе лесен. "Искаш да ме чукаш? Ами така кажи." И се събличаше. Имаше нещо наистина леко, омайно, естествено в този стил на прямота, на искрени въведения в тайнството, което е дарено да бъде споделяно, а не разигравано като обменна монета. Историята й с Владо започна преди година. Роси сподели, че са били на бар. Че са се целували в колата му, онази нощ, когато се прибра в пет сутринта. На лицето й се появи озарение - излъчването на влюбената жена.

Борис забеляза по-честите примигвания, ония пулсиращи устни и грейнали очи, когато говореше по телефона с колегата Владо. Позволи ми, каза Роси, да изживея тази история. Можех да ти я спестя. Знам, че ще страдаш. Но то е до време.

Борис издивя: скандалите обаче свършваха по един и същ начин. Не искам да се разделяме, Борисе, още те обичам, по един много сигурен начин те обичам. А историята с Владо е допълнителна напитка, ще изветрее, ще видиш, само я издръж тази история. Аз как издържам твоето Дуранкулашко езеро!

Тежката вода разклати лодката. Жената погледна към термоса. Очакваше мига, когато Борис ще поиска кафе. Затова беше по-нервна. И още: бе започнала нова история, напитката този път се наричаше Петер, представител на "Байернхаус" за България, с офис в хотел "Родина", офис със спалня и балдахин, и десет високи вази, пълни с гладиоли в нейна чест. Този път инстинктът й изневери, реши да се откаже от опита си, за да удължи прелюдията. Не се съблече веднага. И сбърка. Онзи полудя. И я ошашави от любовни съобщения.

Ще го направя ли?, каза си с поглед в термоса Роси. Хм. Отлични условия. Отлични условия за свобода.

- Защо я върна?

- Мраморно попче. Забранено за улов.

Най-после даде червеноперки, морунаш, платерина. Блесната се умори да подскача. Облегната на носа на лодката, Роси му заприлича на писия, бе хитра и естествена като писия, същият блясък на кожата и същите закръглени от любов очи, вероятно и същите люспи в мозъка, където се оформяха нейните изневери - пълно с мъртви и нови чувства езеро, в което всяка поредна история дави предишната. Е, супата малко ще се развълнува, ще наизскачат мехури, после ще утихне, ще се слегне върху мъдростта и опита си, тази вековна пихтия на отмъщението.

- Защо я хвърли?

- Дебелоусто попче. Забранено за улов.

Едва понесе напитката Владо. Сто пъти се разделяха, ала след поредния скандал Борис чувстваше, че страда по-силно, не толкоз от празнотата, а от фантазмите на ревността. От байпасите на сърцето. Подир ден-два Роси пристигаше, привикана от отчаяните му SMS-и и отчаяните писъци на самотата. Идваше и тръгваше, идваше и тръгваше, пълнеше и празнеше нощите му, гнева и примирението, докато в един миг Борис чатна: обичаше не тялото, а онова тук. И посочваше главата й, тази машина за удоволствия и писъци, тази гарота за онемели от болка души. И се хвана, че я обича с цялата й любов към Владо. Понесе го, понесе собствената си мъка като начин да я има. И още: успя да се хване за една спасителна програма - престана да се интересува от секса с нея. Той и без това беше лесен.

- Защо я хвърли?

- Брияна. Забранена за улов.

Снощи съобщенията по нейния винаги отворен джиесем го вбесиха: бяха вест за поредна история. Несъмнено нова изневяра! В тяхната интензивност имаше послание до него - не ми пука, скъпа, с кого си, даже ще се радвам да ви разваля отпуската. Да, поредният мъж беше нагъл, изсипваше се в покоя им, надничаше в този очакван цяла година пристан. Борис взе решението в зори, когато още валеше, когато видя в струите на дъжда хиляди писии, сякаш езерото и небето си бяха разменили спалните.

- Защо я хвърли?

- Щипок. Забранен за улов.

Тя погледна към термоса. Какво беше сложила в кафето само тя, фармацевтката, си знаеше. Това кафе със сигурност можеше да се нарече последното кафе в живота на когото и да било.

Борис вече й пречеше, дразнеше, дърпаше надолу, той й отнемаше вихрите и опиянението от радостните й влюбвания - така чести и лесни като представата й за секс, - вече не понасяше геената на ревността, в която я въвличаше неговата подозрителност, не понасяше и лишените му от достойнство примирения, сякаш възприемаше чудните й историйки за собствено утоляване на жаждата. Така да се каже, съзерцаваше нейните изневери като свои, нейните любовни трепети като балсам за рани. Без нея нямаше да има рани. Вече не понасяше един човек да живее до нея с раните и заради раните си. Хм, снощи май надуши и Петер.

Даде илария и белица. Лодката се снижи. Борис си каза: Станахме много, препълнихме се.

И бутна жената в езерото. Леки разлюлявания, серия бързи мехури, които утихнаха в зелената супа.

Опиянен от първите мигове свобода - сякаш отърва сърцето си от всички байпаси, - мъжът отвори термоса. С удоволствие изпи не една, а две чаши кафе.