Безпощадна повеля

„Бедствието обхваща все нови и нови области. Големият бариерен риф е заплашен с пълно унищожение от неимоверно намножилите се морски звезди „акантастер планци“, сполучливо прекръстени от журналистите в „трънени венци“ поради приликата им със символа на страданията Христови. По все още неизяснени причини, пренебрегнали доскорошната си храна – мидите, те са се нахвърлили с настървение да оглозгват полипите на кораловите колонии.

А бариерният риф – това е бронята на истинския бряг срещу морските стихии. Той поема върху си и притъпява напора на вълните, прекършва ги, като не допуска да стоварят цялата си разрушителна мощ върху крайбрежието. Защитава не само природата като цяло, но и създадените от човека пристанища, хотели, спортни бази, развлекателни заведения, паркове, индустриални и риболовни съоръжения, плантации и ферми.

Съществуват няколко хипотези за този, да го наречем „зоографски взрив“. Едни изследователи допускат, че той е последица от безразборния лов на тритони, хищните морски охлюви, най-опасните врагове на морските звезди, чиито изящни раковини се търсят жадно на пазара. Затова правителството вече е забранило тази търговия.

Ала мярката се оказа недостатъчно успешна и главно – закъсняла. Доскоро великолепните коралови градини, гъмжащи от живот, вече са се превърнали на мъртви подводни пустини. Само бял пясък и варовити отломъци, въргаляни от вълните.

Някои правят опити да намалят броя на вредителите с помощта на водолази, които ги унищожават механично или ги инжектират с най-различни отрови.

За беда и тази скъпоструваща мярка не дава очаквания резултат.

Особен интерес буди напоследък идеята на младия учен от български произход доктор Стефан Тодороу да използва в борбата друга морска звезда с научното название „кросастер папозус“ от северните покрайнини на океаните, която се храни предимно с други морски звезди, дори по-едри от нея. В създадения сред рифа скромен научноизследователски институт, финансиран от туристическите компании, които са особено пристрастни по отношение опазването на бреговата континентална ивица с хотелите, плажовете и развлекателните си предприятия, той си поставя за цел да селекционира нов вид морска звезда със същите хищнически наклонности, но вече аклиматизирана към топлите и солени води, където могат да виреят коралите.

За разлика от мнозина други доктор Тодороу не разчита единствено на изтребването на трънения венец. За него злото се корени в загубената съпротивляемост на самите корали вследствие замърсяването на океана с промишлени и битови отпадъци.

И най-вече, по негово мнение, изказано пред нашия дописник, от дейността на разположените край рифа нефтодобивни платформи.

„Затова – твърди той – борбата следва да се води на двата фронта: и срещу самия злосторник, а едновременно с това, дори още по-решително – срещу замърсяването.

Ако успее да ограничи числеността на трънените венци, а загиването на коралите не престане, това пак според него ще означава, че главната причина поне за Австралия е нефтодобивът, който трябва да бъде прекратен незабавно.“

Доналд Янг прочете още веднъж оградения с червен молив текст във вестник „Сидней таймс“.

– Не разбирам, сър, какво ме засяга тази суха информация.

И подаде изрезката на седналия насреща му мъж.

Мистър Норман Хейс, непридирчиво облечен, с незабележителна външност и небрежно облегнат на бюрото си, остави листа върху зеленото сукно.

– Надявам се скоро да разберете...

Посетителят вдигна рамене:

– Аз не съм вещ изцяло по морската фауна. Усвоил съм единствено лова на акули.

Хейс, един от директорите в нефтодобивната компания, отговорен за по-особените въпроси, се усмихна:

– Но сте специалист в сферата, която сега ни интересува.

– Доизяснете се, сър! Защо тъкмо мен повикахте?

Цялото му държане издаваше недоумение.

Беше добре сложен мъж на средна възраст, едър, широкоплещест, с буйна червеникава коса и модно скроен костюм, както подобава на преуспяващ бизнесмен.

Домакинът не бързаше. Личеше си, умишлено. За по-силен ефект:

– Нима не е ясно, че заниманията на въпросния Стефан Тодороу пакостят на нашия бизнес? Тъкмо когато сме разгърнали най-широката си сондажна акция в района на рифа.

– Е, да, така е! Но нали всеки може да си говори каквото иска?

– Ако няма въздействие. А в този случай има. Намножилите се „зелени движения“ придобиват все по-голямо влияние върху правителствата. Заплашват бизнеса ни...

– Но аз! – почти се сопна Доналд. – Как мога да помогна аз?

Норман Хейс натърти:

– Тъкмо вие...

И се приведе доверително:

– Да не си играем на криеница! Нужен сте ни, за да запушите устата на това докторче.

Доналд трепна:

– Аз?

– Не се притеснявайте! – усмихнат пошепна Хейс. – Тъкмо вие имате опит в тази област. Допускате ли, че случайно сме спрели избора си върху вас?

Посетителят явно почваше да се обърква:

– Доизяснете се, сър!

Хейс стана прав. Беше дребен човек, стигаше едва до раменете на Янг, но въпреки това притежаваше нужното самочувствие. Сякаш с изправянето си доби възможност да го погледне победоносно от по-високо.

– Можем да говорим открито. Вие не носите микрокасетофонче, нито радиопредавателно „бръмбарче“...

– И таз добра!

– За всеки случай ви проверихме, без да усетите, на входа.

Всъщност и двамата смятаха това за съвсем естествено.

– Ето защо – продължи Хейс – ви предлагаме една почтена сделка.

– Слушам ви.

– Ще ви дадем ксерокс копие от чека, който доктор Тодороу е подписал в казиното преди една седмица.

– Какво общо имам аз с това?

– Ще отидете при него и ще му предложите от наше име сто хиляди, ако преустанови проучванията си.

Янг поклати глава:

– Няма да приеме. Брат ми го финансира щедро.

– Тогава... – Хейс се замисли. – Тогава ще му подскажете какво го очаква, ако се разгласи, че чекът е без покритие. Ще замълчим, ако обещае да прекрати изследванията си.

Доналд Янг премисляше бързо.

– Та тъкмо аз ли се оказах най-подходящ за такава мисия? Няма ли по-красноречиви ваши служители? При това е и малко неудобно. Уолтър Янг, хотелиерският магнат, финансира тези проучвания. Пък аз съм, както знаете, брат близнак на Уолтър Янг.

– Точно затова! Да бъдете посрещнат с по-голямо доверие.

Доналд го погледна в очите:

– Ами ако откаже?

Отговорът излетя незабавно:

– Тогава ще намерите начин въпросният учен да опразни сцената!

Доналд остана с полуотворена уста:

– Вие чувате ли се какво ми предлагате, сър?

Хейс подчерта:

– Премислено е добре. Не става дума за вулгарно убийство.

– А?

– А за „нещастен случай“. Имате достатъчно въображение да инсценирате такъв.

Доналд Янг почваше да се окопитва:

– Ами... Ами ако откажа?

Директорът отново сгърчи в нещо като усмивка неизразителното си лице:

– Вие сте разумен човек. И не ще се съгласите да се даде гласност на тайната за „акулските уста“.

Доналд трудно схвана намека. Но като го схвана, онемя.

Значи и туй! И него знаеха! Тайната му, върху която градеше благополучието си, и сегашното, и бъдещото.

Пред обществото минаваше за преуспяващ организатор в лова на акули. Стабилна фирма с клонове: първо – самият лов, и второ – преработката на улова – месо, което добиваше все по-широко търсене: супа от перки на акули, главно за износ; рибно брашно за фураж; кожи за обувки и чанти, както и отличен заместител на гласпапира; мас и витамини А и D за медицината, а така също сувенири от зъбите и челюстите им. А напоследък замисляше да създаде предприятие за извличане на препарата сквален от черния им дроб като многообещаващо лекарство срещу някои видове рак и порока на сърцето.

За беда всички тези начинания оставаха все във фазата на проверката. Не те му носеха печалбата. Повече служеха като параван за основното му доходно перо.

А то беше – дори пред себе си не смееше да го спомене – контрабандата на хероин.

„Случайна“ среща на връщане от морето. Ръкостискане и прехвърляне на пакетчетата с наркотика върху катера му. После бързо натискане на тези пакетчета в устата на уловените акули.

Кому би хрумнало да търси такава стока между вдъхващите страх челюсти на мъртвите хищнички?

И изведнъж се оказваше, че тази негова тайна не е само негова. Известна беше и на други. На колко ли?

Мълчеше. Премисляше. И пукаше ставите на пръстите си. Такъв навик му бе останал още от дете.

Кое беше по-страшно? С по-тежки последици?

Хейс не го остави да се двоуми дълго:

– Вижте какво! Нямате избор. Налага се да приемете... Лошо стечение на обстоятелствата... За вас... Има още нещо...

– Какво пък още?

Хейс го каза с нескрита наслада:

– Зад мен, в касата е магнетофонният запис на Алфонсо.

Доналд се задъха:

– И това ли?

Алфонсо беше помощникът му, когото се наложи да ликвидира поради опита му да го издаде на полицията.

– И за инспектора Бил Крайтън, който изчезна заедно с Алфонсо. А сега и двамата почиват редом на два метра под земята в гората край Дарвин.

Доналд Янг, между приятелите си само Дон, сякаш се смали под удара на новото разкритие. Раменете му се превиха, главата клюмна. Той сякаш се изгуби зад бюрото.

Мълча кратко. Впрочем какво имаше да премисля толкова? Всичко беше тъй ясно...