Следи по снега

Тройното слънце блестеше ниско над млечнобелия облак, полегнал върху хоризонта на север, където свършваше гигантският ледник.

Не за пръв път Георги Лилов го виждаше така, уж беше свикнал с него, а винаги при новото му появяване прекъсваше работата си и се заглеждаше прехласнат.

Хем знаеше, че е проста игра на пречупената светлина в наситилия въздуха леден прах, а все не можеше да се отърве от самоизмамата, че не е тук, на родната Земя, а е попаднал върху някаква далечна, съвсем чужда планета, огрявана от няколко слънца.

Колко много красота има на света! А хората, затънали в дребнавите си грижи, не щат да я видят. Навред: и в Родината, и на Екватора, и тук, в най-пустинното кътче на Земята, сред леденото мъртвило на Антарктида.

Навръх огнения сноп, наподобил светеща колона, увенчана с невероятен капител, искреше най-високото лъжливо слънце, а отстрани – останалите две. Обща дъга като приказен обръч ги свързваше с истинското слънце, което се потулваше невидимо зад седефа на облачното си покривало.

Лилов се сепна, чул вика на пилота:

– Иде буря! Синоптиците от базата нареждат да се прибираме веднага.

Лилов се обърна към кацналия наблизо хеликоптер:

– Още една минута! Само едничка!

И забърза вляво.

Той беше преди всичко глациолог. Имаше за задача да проучи скоростта, с която глетчерът се свлича от ледниковия купол на полюса към морето, плътността на леда, температурата в отделните му слоеве, възрастта му, местата, където се появяват пукнатините, и тия, където се откъсват айсбергите, разпространението и дебелината на морския лед.

Всичко това беше нужно при установяване правилата за натрупване на снега върху ледената основа, за превръщането му в полупрозрачен зърнест фирн, а след това в бял фирнов лед и накрая – в синкав прозрачен глетчерен лед, за движението му при различните дълбочини и за измененията във формата на снежната повърхност.

Неговите данни щяха да бъдат съпоставени с наблюденията на геофизиците, метеоролозите и географите относно движението на атмосферата, магнитните явления, геоложкия състав на подледниковата суша въз основа на многобройни сеизмоакустични, гравиметрични и радиолокационни методи.

В задълженията му влизаше той да разпределя снегомерните рейки, да рие дупки за изучаване на температурния режим и структурата на леда, понеже персоналът на експедицията беше ограничен по брой. Естествено, най-добра работа вършеше сондата, но след нея пак той трябваше ежедневно да отчита показанията на заложените датчици.

Лилов стигна до забития жалон. Избърса напудрения със сняг термометър. Но не можа да види показанията му. Матовият блясък на небето и режещата белота на снега го заслепяваха. А не слагаше тъмни очила, защото те тозчас се заскрежаваха при тоя мраз, лъхащ от юг, откъм полюса. Тогава вече не можеше да види съвсем нищо.

Той разтърка очи, та да различи тънкия живачен стълб. Наведе се, записа данните от различните уреди, без да сваля ръкавиците от вкочанясалите си ръце.

Тогава съвсем случайно зърна следите.

Стъпки в снега! От бос човешки крак!

Но какви стъпки! Поне два пъти по-дълги от човешките!

Следи на великан!

Наведе се, заопипва ги.

Не, не беше мираж, не беше халюцинация! Не само очите, ръцете му също докосваха очертанията на скорошните, още незасипани от носещия се във въздуха диамантен прах, стъпки.

А не можеше да го повярва.

Бос великан! В тоя студ, при четиридесет градуса под нулата.

Невероятно!

Невероятно – но истина!

Той се обърна, извика:

– Стенли – това беше името на пилота. – Ела за малко!

Оня възрази:

– Не се бави! Няма време!

Лилов като че не забеляза раздразнението му:

– Абе, ела да видиш! Какво чудо!

– Че какво толкова?

– Бос великан! Ето следите му!

Пилотът вече губеше търпение:

– Я зарежи тия следи! И идвай! Иначе отлитам без теб. Бурята приближава. Пък аз отговарям и за машината, и за теб, и за себе си. Идвай!

Лилов стоеше като омагьосан, безсилен да се откъсне от невероятната си находка.

Какво от това, че идвала някаква буря? Та тука почти всеки ден те не спират. Нали Антарктида е полюсът на ветровете?

Едва когато чу как завиха витлата на вертолета и раздухаха на всички посоки снежния прах, той си даде сметка, че няма право да възразява. Правилникът беше категоричен – при най-малка опасност всички да се прибират на сигурно закритие.

Ех, защо нямаше фотоапарат? Та да ги заснеме. Иначе така, само по думите му, кой ще повярва?

Стенли отново го подкани, още по-нетърпеливо:

– Няма време, чуваш ли?

С болка в гърдите Лилов се качи в кабината и преди да хлопне подире си вратичката на люка, погледна още веднъж назад.

Стъпките личаха – ясни, отчетливи.

А лъхналият от юг вятър почваше да ги замита с понесения снежен прах. И скоро щеше да ги заличи изцяло, както заличаваше всички други следи в тая пустиня.

Стенли даде газ. Витлата зареваха яростно. Машината се разтърси и бавно се отлепи от снега. После, послушна на човешката заповед, обуздана от наведения лост за управление, се отнесе напред.

Съвсем ниско, почти в бръснещ полет.

Лилов изкрещя в ухото на седналия пред него пилот:

– Каква неудача! Когато толкова се спори дали има „снежни човеци“ в Хималаите, ние ги откриваме и в Антарктида. Откриваме ги и ги зарязваме най-безотговорно заради...

Стенли се сопна:

– Нямам право. Не само „снежни човеци“, ами и „марсианци“ да видя. Нямам право да рискувам.

– Роберт Скот рискува повече за науката.

– Да, но той си е бил сам господар, пък аз не съм. Аз изпълнявам нареждания.

Отдолу ледената пустош отстъпваше бързо назад като издърпана покривка, набръчкана от снежните гребени по изгризаните от неспиращите ветрове затвърдели преспи. Слънчевото хало неусетно бе изчезнало, стопило се в опаловия блясък на небето, под което върху края на ледника играеха розови, зелени, синкави и златни пастелни сияния. Всичко: и преспите, и ледените буци, и навеите бяха застинали в потискаща неподвижност – сякаш кристалния дворец на Спящата царкиня.

Халата връхлетя изведнъж.

Усетиха я като удар в тила.

Машината се разтърси, килна се встрани. Но опитният пилот бързо я овладя, придърпал лоста към себе си.

Ето, вдясно се провидя стръмният откос, с който свършваше гигантският глетчер. Това беше тя, прочутата Бариера, мечтата на мнозина като Георги Лилов – за него вече осъществена, станала ежедневие, за повечето – завинаги непостижима. Спуснала се стръмно като тридесетметров грабен, нацепен от опасни пукнатини. А под нея – морето се люш­каше, застлано с натрошени бели плочи, сред които се извисяваха като небостъргачи откъснали се наскоро и поели пътя си с теченията към север огромни, искрящи като стъкло айсберги.

Плочите намаляваха към вътрешността на морето, разреждаха се, а в междините сред тях проблясваше зеленикавата водна повърхност. По тях се разхождаха важно пингвини. Ръкомахаха със закърнелите си крила, крещяха възбудени. То се знае, крясъците им не можеха да се чуят от воя на мотора. Виждаха се само отваряните човки.

Внезапно от водата излетя като ракета „вода-въздух“ някакво тежко тяло и се пльосна върху най-близкия леден блок.

Тюлен!

А защо тъй внезапно?

Ето защо!

Висок гръбен плавник разсече повърхността подире му. Подаде се голяма черна глава с бяла гуша и страшна озъбена уста.

Косатка!

Тя надигна и гърдите си над повърхността, като се задържаше така с бързи махове на опашката, и огледа несигурното убежище на избягалата плячка.

После се гмурна под водата и само след няколко секунди мощен удар отдолу разтърси леда. Но не успя да го разцепи, какъвто изглежда беше замисълът. Тюленът, прилепнал като охлюв, се удържа на мястото си.

Последва втори подводен таран – също несполучлив.

Това, както се види, обезкуражи нападателката. А може би имаше и друго, може би бе чула и призива на стадото си. И без да се обръща, пое нататък, в открито море, като се провираше ловко из оплетените проходи в незамръзналата вода между ледените плочи и айсбергите.

Лилов отново опита да надвика бумтежа на витлата:

– Цял живот съм мечтал за нещо изключително. Цял живот. И ето, когато мечтата ми се сбъдна, ти ме накара...

Пилотът го прекъсна шеговито:

– Стига си фантазирал!

Ясно, всички знаеха за неговата слабост.

Тогава видя кипналото море далече на север. Косатката ведно с роднините си бе нападнала кит – финвал ли, сейвал ли, – от такова разстояние не можеше да го различи.

Хищниците налитаха, вкопчваха се като булдози в устните, в плавниците му и ръфаха настървено, като се дърпаха рязко назад.

Гигантската жертва се мяташе сред гейзери от розови пръски, ала напразно.

Нова вълна на бурята тласна повторно самолета. Тоя път – не само вятърът, тоя път с облак от сняг, по-право понесена цяла преспа, все едно лавина, помитаща всичко по своя път.

Последното, което Лилов видя, преди да ги обгърне непрогледната вихрушка, беше краят на жестоката драма. Умиращият кит, изоставен вече от мъчителите си, опитваше да продължи своя път, следван от глутница акули, чиито остри плавници пореха порозовялата наоколо вода. Сетне потъна, изчезна ведно със зловещия си ескорт.

В далечината се мерна струята дим от вулкана Еребус. Пламъците му обагриха нависналите облаци, небето и лед­ниците засияха в червено.

После всичко се скри в снежната пелена.

Повърхността отдолу все още се виждаше, по-право мержелееше се през булото на понесените с бясна скорост ледени кристалчета и скреж. И вече не плътен сняг върху още по-плътен ледник, а кипнало море от мляко, по което дъхащите пара навеи пъплеха като забавен кадър на догонващи се морски вълни.

Дори през воя на пропелера се чуваше грохотът на виелицата. Снежният прах проникваше и през уплътнените пролуки на люковете и прозорците и се наслояваше около краката на хората.

Машината вече не летеше, водена от пилота. Тя се мяташе като кораб сред разбеснял океан, пропадаше, отскачаше пак нагоре, килваше се настрани. Сякаш аха-аха всеки миг щеше да се сгромоляса сред белите вълни, които тозчас щяха да я погълнат в недрата си.

Не пропадна. Опитен беше Стенли, не за пръв път летеше в такова време, успя да откара и машината, и пасажера си, и себе си до базата.

Ако не беше радиопеленгът, надали щяха да я открият. Преспите бяха засипали всичко. Единствени високите радиомачти прозираха през разлюляната завеса на бясно понесения сняг.

Приземяването се оказа къде-къде по-сложно от полета. Но най-сетне ските докоснаха повърхността.

Двамата тозчас изскочиха от кабината и с помощта на притеклите се механици избутаха самолета до хангара. Заключиха. И тичешком се отправиха към главната база – всъщност най-голямата барака.

Дори не погледнаха струпаните зад постройките пингвини, които там бяха намерили малко завет. Все едно уплашени от нахлули терористи събрани на коктейл дипломати във фракове.

Лилов и Стенли изтръскаха снега от дрехите си, после влязоха в общото помещение, което по моряшки обичай наричаха каюткомпания.

Посрещна ги ръководителят на експедицията академик Игор Тимофеевич Альошин.

– Вече се тревожехме за вас – рече той. И добави: – Поне сварихте ли да запишете наблюденията?

Лилов отвърна някак разсеяно:

– Записах. Но...

– Какво „но“?

Младият глациолог се поколеба – да каже или да премълчи. Колегите му отдавна го задяваха за овладялата го идея, смятана от тях направо за идея фикс. И то не само откак дойде тук, до самата ос на Земята, а много преди това, всъщност заради което се бе озовал в това сурово място, за което Пристли твърди, че не се различава от самия ад.

Не успя да се сдържи:

– Видях следите!

– Какви следи?

Да му разправи или не? Каква полза, ако го разправи, каква полза, ако го стаи в себе си?

– Следи на великан.

Альошин едва прикри усмивката си:

– Тук ли?

Сякаш получил подтика за борба при тоя насмешлив въпрос, Лилов се реши:

– Да, Игор Тимофеевич. Видях ги с очите си. Дири от бос човешки крак. Поне два пъти по-дълги от моите и от вашите.

Ръководителят усети, че се е показал нетактичен. А уважаваше тоя трудолюбив и способен сътрудник. Не желаеше да го огорчава.

– А вие проверихте ли добре? Наистина ли са толкова големи? Пък и босокраки. Друг видя ли ги?

– Стенли отказа. Не излезе от кабината.

– Тогава? Да не би нещо като... От тоя адски студ...

– Никакъв мираж, Игор Тимофеевич. Та нали ги опипах и с ръце. Спор няма, човешки стъпки. И то на човек поне двеста килограма.

– Да не е пингвин? Някой от ония, изкопаемите, дето са били високи колкото нас. Да е оцелял до наши дни.

Лилов клатеше глава:

– Нима допускате, че още не съм се научил да правя разлика между човешките следи и пингвинските?

Наоколо се бяха събрали и другите сътрудници от експедицията. Захванаха да се обаждат и те.

Ян ван Еден, хидролог и програмист, изказа гласно въпрос, за който останалите все още се двоумяха:

– Да не би...

Схванал намека, Лилов се обърна към него решително:

– Точно туй!

– Да беше донесъл някаква снимка... За „снежните човеци“ поне снимки колкото щеш.

– Че и да бях донесъл, каквито сте скептици – не намери по-мек израз, – пак нямаше да повярвате. Щяхте да ме обвините в мистификация: я фотомонтаж, я изкалъпени от мен отпечатъци.