НАЧАЛОТО И ЗА НАЧАЛОТО

Въпреки че значителна част от живота ми до тук е преминала в столицата, всяка година макар и за броени дни се връщам в родното си село, за да се видя с роднини и познати, да се ръзтъжа, да обогатя местния си говор, който изпърво съм опознала и благодарение на който съм прогледнала, както и да допълня представата си за традициите и обичаите на моите земляци. За да се убедя за кой ли път в тяхното добросърдечие, откритост и откровеност, гостоприемност и човещина. Тъй като добре познавам своя народ винаги съм приемала всички тези негови качества като нещо естествено и затова те не са предмет на моето дирене.

През последните години прочетох доста книги за алианството и струва ми се, че целта на авторите им е да представят на света това нравоучение не за да го наложат, а за да може светът да го опознае такова каквото е. И аз открих, че корените на добродетелите на моите съселяни се крият в едно човешко верую, възникнало и оформено неизвестно кога и съхранено живо живеничко до днес. В него любовта към Пресветия Али, любовта към семейството му и любовта към човека представляват абсолютно единство. Тъкмо по този начин обичам и аз родното си китно лудогорско село Севар и неговите хора.

В резултат на развитието на Балканите и на многобройните промени, протичали в тяхната история, в условията на съвременния технически и технологичен свят, те са се превърнали в една невероятна човешка мозайка. Едно кътче в нея са заели моите съселяни с техните традиции и обичаи, на които изказвам дълбоката си благодарност, че са запазили до наши дни познанията на предците си.

Благодарна съм на баща ми Исмаил Солаков, който за кой ли пореден път ми е повтарял и повтаря това, което аз не знаех или което не съм запомнила, на моята изпълнена със себеотрицание и жертвоготовност кака Ханифе Солакова, която не намира покой да завърши това, което не е свършила, на вуйчо ми по мъжова линия Мехмед Нуреттинов, който ми подаде ръка за помощ и не спести ни знания, ни жизнен опит, за да осъществя идеята и намеренията си.

Накрая искам да изразя признателността си към моя преподавател проф. Емил Боев, който ме ориентира в избора на темата, и ме дари със своите знания и опит, без да спести нищо от тях.

Емилия Караханова

ПРЕДГОВОР

Моето образование на филолог-тюрколог и принадлежността ми към къзълбашката общност като цяло и към тази в Разградския край конкретно са основанието да посегна към настоящата тема. Далече съм от мисълта да смятам, че тази разработка е първа и единствена по този въпрос, но следейки публикациите от миналото и в наши дни, стигам до убеждението, че много от общите констатации за турските говори в Лудогорието и етнографското описание на Къзълбашите могат да представят местното разнообразие от селищата Севар, Мъдрево, Бисерци, Острово, които добре познавам.

Както вече споменах, изминавайки пътя и развитието на тюрколог, възпитаник на Софийския Университет „Св. Климент Охридски“, на няколко пъти разработвах теми, имащи отношение към този труд. Завършила съм специалност Турска филология със защита на дипломна работа на тема „Турския говор на с. Севар Разградско“ (на турски език), а години по-късно завърших курс по следдипломна квалификация в Центъра за източни езици и култури при Софийски Университет, също със защита на разработка, озаглавена „Диалектна и етнографска характеристика на къзълбашите от Разградския край“ ( 172 стр., 1985 г.).

Научните публикации от по-ново време в страната и чужбина показват, че интересът към къзълбашката общност нараства, тенденция, която е характерна и за проучванията на тюркските езици и по-специално на турските говори на Балканите. От друга страна вече от позициите на пряк наблюдател на развитието на тази общност и традиционен носител на турските говори на къзълбашите и преценката ми за етнографските и езикови реалности в Разградския край подсказват необходимостта от известна конкретизация на фактологията и на изводите във връзка с етноложката характеристика на въпросното население.

Къзълбашите със своето поведение и език представляват предмет на научни дирения, каквато е и моята цел в случая, но те са същевременно и предмет на спекулации от всякакъв характер, поради което още тук декларирам, че аз се стремя да ги покажа сега и в достижимото за мен минало, такива каквито са. Може би ще бъде най-разумно и правдиво да уточня тяхната основна специфика – Алиани или Къзълбаши по верска принадлежност и носители на турски наречия и диалекти.

Фактологията в новия ми труд съвпада в значителна степен с досегашните ми разработки, но сега е допълнена и представена в no-разширен вид и по no-убедителен начин, резултат от новите наблюдения и по-нататъшната ми квалификация като тюрколог. За повторения не може да става и дума, понеже до настоящия момент не съм правила публикации по въпроса, въпреки конкретните предложения, които съм получавала за това.

От формулировката на темата става ясно, че трудът има две основни страни – диалектоложка и етнографска, а те заедно са основни елементи на едно етноложко изследване.

Значение на използваните символи

а: – дълга гласна

â – широка гласна

à – ударена гласна

> – преминава в съответната буква

< – преминава в предишната буква

- – тире между думите – чете се слято

н – висока буква – не се произнася

УВОД[1]

В този труд се спирам на характеристиката на определената общност, която по своята верска и диалектна принадлежност има определен хронологически обхват. На пръв поглед историята на Къзълбашите в Разградския район няма директна връзка с древността на тези земи. И все пак, многобройните тракийски могили, в изграждането на които, не само Къзълбашите но и българите в известния смисъл на думата, не са участвали, са разположени на територия, която е родина и на едните, и на другите и те са били забелязани от тях и назовани според езика на съответната общност – „Стоте Могили“ (в българските писмени паметници) от което название думата могила на турски е предадена „höyük>ü:k“[2]. Има и по-конкретна и филологически установена информация дори за употребата на думи от езика на траките. Такъв е случаят с думата nápa със значение на кошара или временен подслон за стадата, например само в землището на с. Глождево (на турски Lòcva) те са пет – Саксанпара и др. С оглед на подобни данни, както и следи от средновековието сметнах за необходимо да представя района и с неговите етнолингвистични и исторически характеристики, които свидетелстват за приемственост поне в областта на топонимията. В този общ преглед, естествено е да не претендирам за оригиналност или принос, тъй като това не е предмет на моето изследване и тематично не съответства на квалификацията ми.

Най-ранната етнична история на българските земи като цяло и в частност на Североизточна България, датира към първобитнообщинния строй през палеолита и времето на неолита. Богатият археологически материал – многобройни плоски селищни могили и некрополи от тази епоха са предмет на дългогодишни и задълбочени изследвания.

Постиженията на археологическата наука, езиковедските проучвания, както и историческите и антропологически данни неоспоримо доказват, че най-старото население на земите на днешна България са траките, които представляват балканският субстрат при образуването на българската народност, със свое определено място и роля в този процес, без последните да се преувеличават.

Въпреки че основните маси от това най-древно население на българските земи са заемали районите на Южна България сравнително гъсто е била населена и областта между Дунав Стара планина и Черно море, сиреч и територията на Североизточна България. Доказано е, че тук са живели тракийските племена гети, мизи, кробизи и др.

Тъй като години наред най-видните ни историци са поставяли под съмнение ролята на тази етнична съставка, първоначалните изследвания на тракийското наследство са били спорадични и не са имали за цел цялостно проучване на траките – етногенезис, антропологична принадлежност, материална и духовна култура, численост, териториално разпределение, език, племенно и диалектно разслоение и др. Едва в по-ново време взаимните усилия на историци, археолози антрополози, езиковеди и други учени-изследователи поставиха тракологията в естественото ѝ русло и хвърлиха светлина върху древната история на голяма част от Балканския полуостров.

Най-многобройни са археологическите находки от робовладелческия период, в началото на който траките падат под римско (40 години на I век от н.е.), а по-сетне под византийско владичество (до VI век от н.е.). Чуждата власт се оказала пагубна за политическата автономност на тракийското население и довела до упадък на тракийския етнос, който и преди това бил частично териториално разпокъсан и достатъчно племенно разслоен.

Политическото, социално-икономическо и културно развитие на относително обособената тракийска етнична общност било доведено почти до застой. Дълбоките многостранни промени, настъпили на Балканите, се явяват предпоставка и улесняват масовите нашествия на множество племена, които още от древността са били близки съседи на траките и са населявали земите извън територията на Римската империя. Гърците и римляните ги наричали „варвари“. Първи започват своите опустошителни набези готите, които в последствие увличат и племената астинги, вандали, карпи, capмати, певки, тафтали и др., а по-късно и вестготите.

Варварските нашествия засягат земите на целия полуостров, но най-силно били разорени областите между Дунав и Стара планина. Мощни и неотразими били ударите на „варварите“, които продължили чак до началото на V век. Дори сборната римска войска била разгромена през 251 година от н.е. при Абритус.

Робовладелчеството, епидемиите, масовите изтребления на коренното население, неспиращите нападения и войни довеждат до чувствително намаляване на потенциала от жива сила на траките, променят дълбоко етническото им самосъзнание, духовната и материална култура, цялостният им самобитен облик. Коренно се променя и етническата картина на полуострова.