Брат Улрих завърши изработката на медальона. Огледа го критично и остана доволен от свършената работа. Успял бе да вложи всички елементи, които му бе заръчал Великият майстор. Не знаеше какво означават, но бе убеден, че има указание, което дава обяснение за всичко. Взе едно парче кадифе, което бе приготвил, уви медальона в него и грижливо го сложи в джоба си. После изгаси газената лампа и излезе. Мина през портика и се запъти към главния вход на замъка. В този миг от една колона се отлепи фигурата на мъж. На лунната светлина в ръката му проблесна кама. С един удар в гърба повали на плочите брат Улрих, обърна го по гръб и го довърши с рязък удар във врата. После измъкна медальона от джоба му и безшумно се изгуби в мрака.

1.

Влезе, всъщност направо влетя в аудиторията. Закъсняваше. Както винаги. Студентите дори ѝ бяха измислили определeние за нейните закъснения – „средно Ларино време“. Означаваше поне с петнайсет минути закъснение. Беше като карма, с която не може да се пребори.

Новата ѝ група я чакаха търпеливо. Беше изминал почти месец от началото на семестъра, а влизаше за пръв път при тях. Вътрешно студентското разузнаване предупреждаваше, че тя е нещо средно между харпия и Снежната кралица. Така че не искаха от самото начало да я ядосат. Бяха се приготвили за час и половина скука. История на изкуството не бе сред най-любимите предмети в академията, а и вече бяха провели няколко часа с нейната заместничка. Знаеха, че ги очаква лекция с тегави и сухи факти, но пък им предстоеше изпит и не искаха да имат проблеми. Бяха разбрали, че пътува много и често отсъства, което криеше някаква надежда да не им вгорчава живота непрекъснато до края на семестъра.

Беше средна на ръст, облечена в изтъркани дънки, с пуловер, чийто цвят бе неопределен, но за по-терминологично би могло да се каже „влачен от пороя“, а светлата ѝ коса бе събрана в небрежен кок, захванат с най-обикновена химикалка. Не приличаше на харпия, още по-малко на кралица. Но когато влезе, в стаята сякаш стана по-светло. Застана на катедрата и без да губи време, извади списъка с имената им и преди да започне да чете, каза:

– Здравейте, аз съм Лара Джоунс. Вече сте го научили. Знам, че не звучи по нашенски, но бях омъжена за англичанин и след развода запазих фамилията му. Беше убеден, че няма да я посрамя. А Лара е като героинята от романа „Доктор Живаго“. Майка ми го е обожавала. Но понеже съм се родила във времена, когато имената се одобрявали по списък, казала, че е съкращение от „лилав аромат развива аурата“. Няма логика, но пък звучало изпълнено със съдържание. Толкова за мен. Ще ме наричате д-р Джоунс.

Намести очилата на носа си по-нагоре със средния пръст – странен жест, в който нямаше нищо женствено, но пък ѝ отиваше. И тогава видяха, че ръката ѝ е изрисувана с мандала от къна. Очевидно този път бе пътешествала до Индия. Зачете имената от списъка, който бе извадила. Студентите вяло отговаряха с по едно „тук“ или „аз“, тя ги поглеждаше бегло над очилата си и продължаваше:

– Така, да видим. Петър...

– Аз – надигна се едно момче на втората банка.

– А как е името ти на български?

– Моля?

– Попитах как е името ти на български. Петър е гръцко. Би трябвало да го знаеш.

– Ами...

– Камен – обади се един младеж, разтегнал се лежерно точно на банката пред нея.

– Браво. А ти кой си?

– Теодор. В български вариант Божидар – младежът се усмихна победоносно и огледа колегите си с гордост. – Но може да ми казвате Тео.

– Чудесно. А в обратен ред?

– Не ви разбирам.

– Попитах, как е вариантът на името ти, ако обърнем реда на съставките?

– Всъщност... не знам. – Гордото излъчване бе леко смазано.

– Доротей, разбира се. Ама това не може да го знае всеки фукльо.

Едно на нула за нея. Теодор някак необяснимо бе привлечен от тази жена. Унизи го за секунди, но пък в нея имаше нещо странно и привлекателно. Може би в химикалката на косата ѝ... Може би в размъкнатия пуловер...?

– Мария?

Мълчание.

– Мария?

– Тя днес отсъства – измърмори Петър.

– Добре. Ще си отбележа.

Започна да рови в чантата си.

– Нямам химикалка. Губя поне по две на ден. Някой може ли да ми услужи?

– В косата ви е – обади се Теодор.

– А! Редовен номер. Ама все забравям първо да пипна там.

Каза го и дръпна химикалката. Косата ѝ се разпръсна като слънчеви лъчи. Беше изрусена на кичури, които игриво обгръщаха лицето ѝ. Студентите в групата все повече се питаха защо я бяха нарекли Харпия. На тях тя започваше да им харесва. Държеше се непринудено, беше мило разсеяна и очевидно си падаше по странности, като например химикалка в косата или манди на ръката.

– Както знаете, аз ще водя курса ви по история на изкуството. Но не бих искала това за вас да е една суха и скучна материя, макар и онагледена с красиви произведения. Затова реших да ви го представя като един курс, наречен „От гения до лудостта“. Така ще разберете и човешката страна, страданието, което е в основата на много шедьоври.

Започна да говори и сакаш забрави за всичко наоколо.

– Много от най-брилянтните и артистични умове в историята са страдали от психични проблеми. Европейската медицина приема болестта като възможен интелектуален и емоционален източник на велики художествени постижения в изкуството, литературата, науката... Тази идея е възприета и утвърдена през вековете. Елин Сакс казва, че творчеството е само част от нещо, което е най-вече лошо...

– Извинете, а кой е Елин Сакс? – Теодор твърдо бе решил да го играе заинтересован и най-вече – да направи така, че тя да го запомни.

– Не кой, а коя!

Две на нула за нея, помисли си той. Почувства се като пълен глупак.

– Елин Сакс е професор по право, психиатрия и поведенчески науки от Университета в Южна Калифорния, експерт по право на психичното здраве. Сакс живее с шизофрения и пише за болестта като творчески импулс. Всъщност връзката между интелигентността и психичното здраве е предмет на множество изследвания. Резултатите от тези проучвания подкрепят определението за „страдащия гений“ и показват, че творчеството, а и интелигентността са силно свързани с психични проблеми, сред които най-често срещаните са разстройството с хиперактивност и дефицит на внимание, наричано накратко СДВХ, и биполярното разстройство.

– Това е диагнозата на Катрин Зита-Джоунс, нали? – Теодор не се отказваше от желанието си да блесне.

– Да, и не само. Ърнест Хемингуей, Мерилин Монро, Едуард Мунк, Едгар Алън По, Джаксън Полък, Франц Шуберт, Роберт Шуман, Винсент ван Гог и много други са страдали от същото заболяване. Повечето от тях обаче дори и не са го знаели!

Студентите зашушукаха, но тя вдигна ръка да запазят тишина:

– Да се върнем на въпроса. Проучванията в последните десетилетия доказват генетична връзка между психичните заболявания и творчеството – творческите натури може би имат генетично предразположение към различен начин на мислене, който, комбиниран с други биологични фактори или фактори на средата, може да доведе до психично заболяване. Разбира се, връзката между тях не е нещо, което се явява едва в последните години.

– Означава ли това, че всички, които се занимават с изкуство, са луди? – попита с лек уплах в гласа Петър, очевидно стреснат от перспективата присъстващите тук да се окажат повече пациенти, отколкото студенти.

– Не, разбира се. Само най-талантливите – леко иронично отговори Лара.

Добре знаеше, че повечето от тези убедени в бъдещето си на велики творци младежи ще трябва да се задоволят с офор­млението на листовки или с правенето на бързи портрети за пет лева в някой морски курорт. От една страна, не искаше да отнема мечтите и ентусиазма им. Но, от друга, искаше да ги научи, че в много случаи зад лъскавата фасада или зад голямата слава се крият безкрайна болка и страдание. Затова продължи:

– Творчеството и психичното разстройство имат някои общи черти. Като тенденция за мислене извън шаблона, идеи, образно мислене и засилено възприемане на сетивни стимули. Установено е, че мозъците на творческите хора са по-отворени за тях, но и хората с психични заболявания, подобно на творческите гении, показват способността да виждат света по различен и оригинален начин – те буквално „виждат“ неща, които другите не могат. Всъщност вие знаете ли какво е „гений“?

Няколко ръце се появиха във въздуха.

– Да? – каза Лара и посочи едно момиче, което чак подскачаше от желание за изява. – Как ти беше името?

– Лора. Като любимата на Яворов.

– Ааа, на български Дафинка! – Видя как момичето се смути от аграрно звучащия еквивалент на името ѝ. Знаеше, че е искало да я впечатли с препратката към една от най-трагичните любовни истории в нашата литература, но нещо отвътре я тласкаше винаги да доминира над събеседника си. – Та какво е „гений“?

– Ами човек с висша творческа способност и коефициент на интелигентност над 160 – отговори Лора.

– Браво! Звучи като дефиниция от речник. Права си. Но това нищо не значи. Има хора, чийто коефициент е над 160 и не са постигнали нищо в живота си. Всъщност думата „гений“ иде от латински. Това е бил божественият покровител на мъжете в семейството, чиито статуйки или фрески се намирали близо до вратата на дома.

– А жените? – учуди се Лора.

– Жените не се броят. Те не могат да са носители на нещо хубаво или добро. Всичко лошо се свързва с жената и женското начало. В основата си мисленето е дихотомно и сексистко.

– Какво значи дихотомно? – въпросът дойде от няколко страни едновременно.

– Дихотомията е философска концепция за единното цяло, образувано от две противоположни половини. Нещо като познатия ви образ на ин и ян. Дихотомията е залегнала в основата на изкуството, науката, символиката. Но тя иде от социалния живот по времето на патриархата, когато всичко в света се е деляло на господстващото мъжко начало и подчиненото женско – те са олицетворение на добро и зло, горе и долу, дясно и ляво, светло и тъмно. Не могат да съществуват разделени, но в това единно цяло мъжкото начало винаги е положителното, доброто, висшето... А женското е нисше, зло, беда, болест...

Замълча за кратко и продължи:

– Геният и болестта. Това е един добър пример за дихотомия. Геният е олицетворение на мъжкото начало, а болестта на женското – дори имената на болестите и диагнозите са думи от женски род! Асоциацията между психичните заболявания и творчеството за първи път се появява през седемдесетте години на миналия век, но идеята за връзка между „лудост“ и „гений“ е много по-стара, датираща още от Античността. В древната традиция божественото докосване се свързва както с изключително постижение, така и с появата на меланхолия, възприемана като събирателно име за психично разстройство.

Огледа се. Студентите бяха притихнали, но сега тази тишина ѝ се стори по-различна от онази, която я посрещна в началото. Примирението и предвкусваното отегчение се бяха заменили с интерес и тя усети аудиторията като едно готово за сеитба поле, в което да започне да пуска семената на знанието. Боже, помисли си, каква изтъркана метафора! Потръпна в омерзение от себе си, че в мислите си не е намерила по-хубав образ, но продължи:

– Предлагам ви не само да учим историята на изкуството, а да бъдем като лекари и детективи, които гледат отвъд творбите. Нарича се „ретроспективна диагностика“ и тя може да ни разкрие, че много необяснени или странни черти в характера на известна личност се дължат не просто на търсене на оригиналност, а са резултат от непозната в онези дни диагноза. Много творци са били посмъртно диагностицирани с различни заболявания и психични разстройства въз основа на техните произведения, биографии, писма, разкази на съвременници... Само един пример. Оригиналният почерк на Леонардо. Знаете ли защо той е писал така?

– За да не може никой да разбере какво е написал. – Отговориха ѝ в хор няколко студенти.

– Да – съгласи се тя, – винаги се е смятало, че особеният му огледален почерк е с цел да запази тайната на своите писания. Оказва се обаче, че това съвсем не е така. Разбира се, в неговите тетрадки има велики идеи на машини, вдъхновени от нелегалните му дисекции и изучаване на човешката анатомия, но има и обикновени бележки с рецепти за сладкиши или списъци с похарчените за пазаруване пари. Едва ли мислите, че това е било нещо, което той е искал да закодира. Не! Леонардо просто е имал дислексия.