Прошка
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Романи и повести , Исторически романи
- Художник: Любомир Славков
- Страници: 205
Романът "Прошка" е удостоен с първа награда в "Конкурс за исторически роман" 2020 г. на издателство "Лексикон".
Димитър Шумналиев ми е разказвал как преди години намерил на тавана на селската си къща стар механичен грамофон отпреди войната. Извадил стара бакелитова плоча, навил ръчката 40 пъти, както е според изискването, и плочата се завъртяла.
Точно това прави писателят в новия си исторически роман „Прошка“. Избира епохата между двете големи войни на миналия век, слага плочата и българското време оживява, наситено с любов, кървища и грехове, които оставят спомени. Експресията лекува мелодрамата, еротиката е с ореол на копнеж, а пътищата винаги стигат до Златидол, това Шумналиево „Макондо“. От вълчите ями на националните рани надничат викове, които чуваме и днес. През цялото време писателят се пита – какво е прошката, лекарство или проклятие, мехлем или кинжал. Новият роман „Прошка“ на Димитър Шумналиев е една от най-големите сполуки в богатото му творчество. – Деян Енев
***
Няколко думи за автора:
Димитър Шумналиев е роден на 3 март 1947 г. в София. Има две деца и внучка. Израства в дом с мащеха. Споделя, че животът с мащехата го е направил писател. Години тегоба, която се утешава единствено с думи.
Бил е заместник-главен редактор на в. „Народна култура“, на „Труд“, главен редактор на „Нощен Труд“ и др.
Завършва българска филология в Софийския университет, още като студент е назначен на репортерска работа във в. „Народна младеж“.
Специализира френски език и култура в университета на По, Южна Франция. Завършва с диплом Писателското училище на университета в Айова, САЩ.
Член на Съюза на българските писатели. Заместник-председател на Клуба на младия писател към СБП. Председател на Столичния клуб на младата художествено-творческа интелигенция. Водещ на журито за наградите „Хеликон“, на конкурса „Златният ланец“, както и на други комисии за литературни отличия.
Носител на голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, на международния приз „Балканика“, на ордени, медали, грамоти, на първи отличия в национални конкурси и др.
През 2016 г. издателство „Лексикон“ преиздаде сборника му „Влюбени разкази“, осмо издание. Твърди, че романът е голямата му любов, а късите разкази – малки изневери.
Насърчил е десетки млади автори, като е рецензирал техни творби, или ги е публикавул в столичния печат.
Виж повече...
Прошка
Димитър Шумналиев
Ако направиш бъчва от бял дъб –
това е дом, ако направиш вино от бял дъб –
това е жена.
Има хиляди любови без адрес,
но няма нито една без тяло.
Лозарите изсипаха кошовете с грозде в дървените корита. Момите стъпиха боси-боси на проснатите пред кръчмата черги. Дъртушите взеха да им мият краката. Обливаха ги, припявайки: „Сега пукат зърната, утре пукат мъжете“.
Вдигнали фусти, девойките с грейнали лица се завъртяха около себе си – стариците хубаво да им изтрият глезените чак до блесналите от водата прасци. Младите им гърди зазвънкаха като ударени едно в друго котлета.
Златидол се стаи, както ставаше всяка есен. Девиците затанцуваха върху зърната и върху разпукнатите блянове. Момците зяпаха ей така, без да се взират, понеже сърцата им бяха втренчени в прасците на жените още от полунощ, когато се мятаха в постелите и от луната се точеха сокове. Сънуваха как крачетата бъркат в небето като медни черпаци. Как хиляди пръски изскачат от коритата, за да изплетат дантелените им безсъници, а на сутринта, боже!, нямаха сили да се погледнат един друг, за да не разкрият тайните си видения.
Момите подскачаха в дървените корита до изнемога. Волни струи целуваха пръстите им – ах, как ги целуваха! Кипналият танц – на-на-на! – преливаше по мегдана. Шмугваше се из сокаците, в мазите, в най-тъмните ъгли, където си живееше цяла година.
Мазгала едва удържаше момците да не хукнат към реката, където девойките ще нагазят песъчливия разлом, за да се измият. Някоя все ще си вдигне робата над коляно и зяпачите, спали-недоспали, укрити под върбите, ще пощръклеят. От мъзгата ще проблесне светкавица. Ще ливне червен дъжд с дъх на памид и вместо капки от небесната вис ще се впуснат гроздови семки. Ще зашибат храстите, клюмналите брези, мощните смърчове. Златидол ще отвори дяволските си, пълни с проклятия пазви – семките ще натежат досущ куршуми и старците ще имат сили само да си спомнят.
Тогава, някъде преди залез, майките ще опънат чаршафите – никой да не гледа как се мият девиците. Ще ги завият като пашкули, ще им наденат обущата, чехлите, галошите, коя какво има, и после вкупом ще поемат към Златидол. Момите пак ще се смеят, от гърлата им ще шурти вино, а Мазгала ще ги следва със зареден револвер. Да ги пази някой полудял от нега да не се хвърли в нозете им, че да ги напие, понеже глезените на танцувачките в грозде са чаши с гъмза. Никой няма право да пипа изкъпаните жрици, за да не развали виното. Те са девици, трябва да не са познали ласка, да са чисти и тихо да бълбукат, както тихо бълбукат бъчвите.
Мазгала, мъж на има-няма трийсет години, затова носи зареден наган: да гръмне на минутата всеки, който се промъкне да докосне чучура и да отлее, преди ширата да кипне. Смята се, че ако някой отвори канелката на още неуталожено вино, ще му вкара вампирски мерак. Виното не е като крадната мома: девойката рано или късно ще му постеле на крадеца, а виното няма чаршафи, затова не може да легне.
Мазгала не искаше да повярва, че всеки набег намира ответ, че вампирите тайно са нагостени от мераците, че девойките се мятат в постелите като момците. Едва удържат да не изпреварят виното си и чак като се разпукнат хилядите зърна, чак тогава си разкопчават пазвите. И почват да пращат отговори на вампирските погледи.
Мазгала нищо не чува освен шепота на виното, което трепка като моминска гръд, аха да се спука, понеже отвътре има такъв кипеж, че само устни могат да го поемат.
Така беше до това лято, когато в градчето се яви Даскала. Мустаклия от Търново Сеймен, с лилави зеници, удължени ириси и глас-гъдулия.
Разделено на две – на мъжка и на дамска одая, вирнатото над селото училище стърчеше досами църквата. Някога строено там, та да се почете знанието повече от вярата.
Мазгала, който гънеше накиснати в реката ребра от бял дъб за бъчвите и снаждаше железните обръчи с нитове, усети, че Даскала ще напълни школото, че хлапетиите ще влязат в стаите, за да се унесат от учението, най-вече от гласа на Даскала, понеже човек колкото повече научава, толкоз по-напевен става. Умният свири на цял оркестър, само простият духа гайдата и ручилото му посинва ребрата.
Щом го зърна, Мазгала отсече: новият учител ще събере в школото не само момците, а и момите. Девойките ще се замятат в думите на Даскала, защото са постѐли. Чаршафи от речни къдели. Какъв напевен глас! Щом го чуеш, ти идва да си разпукнеш сънищата.
Даскала имаше плътни като стакан устни. От гърлото му клокочеше омая и девойките взеха да се напиват по стоборите на къщата над ковачницата, където се засели пришълецът от Търново Сеймен: придойдат по ранна луна и увиснат пияни-заляни по стоборите, откъдето майките им ги берат като дюли. С толкова дъх.
Златидол заприлича на раздухани сънища. Любовта към Даскала се вмъкна във всяка къща с мома. Вместо тъмни нощи се проснаха чаршафи от памук. Бащите се изплашиха, понеже губеха работна ръка. Тази масова обич направи дъщерите мечтателни, а мечтанието е лениво. Майките се тревожеха от друго: чуваха как щерките танцуват с виното. Въздишат, подскачат в съня си, тъпчат гроздове, пък като заголят колене в постелята, тканите от парцали завивки започват да горят.
Всички видяха колко малко багаж свали от талигата Даскала. Три бохчи, грамофонна кутия със стърчаща дръжка, овързан с канапи юрган, който така атлазено прониза Златидол, че над къщите профуча светкавица, както профучава конски табун през полето.
Бащите заредиха манлихерите, братята наточиха ножовете, а сънищата на девойките си наточиха струните. Златидол взе да заспива върху атлазени безпокойства. Едно, че юрганът на Даскала още бляскаше – забрави го на простора, защо не го прибира, мамка му!, второ, по-важно, така заблестяха и зениците на дъщерите. По някое време, тъкмо да затанцуват в коритата с гроздови чепки, старите видяха, че на всички моми очите са лилави.
Даскала, я имаше двайсет и пет, я не, чувстваше полудата и я държеше отвън. Най-много да му събори оградата, толкова!
Съзнаваше, че ако си позволи едно предпочитание, ще подпали градчето. Той сам ще изгори. Понеже физичните величини нямат предел: някои учени затова превръщат физиката във философия, а Златидол не знаеше какво е философия, понеже от памтивека имаше само биография.
Мазгала изсумтя в кръчмата: Много знание, много мързел, дявол да го вземе!
Момците сведоха глави и не помръднаха. Бяха озлобели от завист. Бяха прокудени от собствените си надежди.
Докато виното кипеше в бъчвите, в душите на мъжете закипяха съперничества, които решиха да изтръгнат по най-справедливия начин: като убият Даскала.
Да, тъкмо сняг наваля, ще му засипе тялото. Тъй крините жито засипват хамбара.
Инак, ако продължават да униват, момците ще станат лениви като девойките, нивите ще опустеят, няма кой да сее, няма кой да коси.
Усетил напрежението, учителят престана да навива грамофона с аржентински танга и френски шансони. Престана в часовете по физика да сравнява невидимите равнини с любовните пространства у човека.
Една нощ се изниза от Златидол, от мъждукащата тъмнина, от свещите на девичите вопли. Натовари талигата с цялата си неизбежна гонитба, в каквато се бе превърнал животът му – където и да заседнеше, в малко градче, в китно село, първото уважение постепенно се превръщаше в угроза. Бягаше не от ориста си, а от знанието, което сееше. Обичаше да повтаря, че всяка любов е опасна, изтървеш ли кога да отвориш канелката. Любовта иска зряло вино. Да те замае, понеже любовта е шемет. Кипнала шира. Ако в любовта няма вампири, в бъчвите няма еликсир. Ако любовта е слаба, значи е оцет. Демоните правят виното.
А в Златидол демони колкото щеш. Един от тях се метна на крилата си. Залетя подир знанието, грамофона и атлазения юрган. Приюти се в каруцата. Конят изцвили. Ти коя си?
Демонът разпиля нежни като царевична коса думи: Викат ми Дивата, учителю, толкоз съм дива, че цял живот ще те следвам. Освен ако...
Какво „ако“?, извърна се мъжът. От мустаците блъвна лилаво облаче, от ирисите – смях.
Освен ако нямаш друга на сърцето. Или където е там любовта. Изобщо не знам къде се намира любовта. Ти го каза: нито да бързаш, нито да чакаш.
Умница!, дръпна юздите мъжът.
На, седна до него момичето, чуй как ми бълбука виното. А зърнах, учителю, още първия ден, щом се нанесе в къщата над ковачницата, зърнах как ти изплаших сърцето. Ние сега ще бягаме заедно... Любовта ми иска да тича. Знаеш ли защо тича? Ами, за да бъде настигната. Накъде караш?
Представа нямам.
Дивата отметна сламени коси, вдигна показалец: По онзи път да свърнем към балкана, там да разпрегнем, да изтърколим каруцата в пропастта, да подгоним жребчето... После да пресечем границата към Добро поле. Следа да не оставим, че татко и братовчедите ми вече са пуснали кучетата.
Ха!, отвърна Даскала. Още първия път, щом те зърнах, разбрах, че трябва да бягам.
Тя го обгърна с русите си коси. Гъсти. Сукно от плява.
Ала, продължи мъжът, не успях да те прокудя. Танцуваш в ширата, чувам как ми пукаш зърната, цън-цън-цън!, а от устните се стича предчувствие: знам, че ще пия, докато се удавя от щастие. Затова да не бързаме, Дивата.
Да, любовта не обича да бърза, учителю. Все се удължава. Цитирам те! С тия думи подпали всичките ми съученички.
Той се усмихна: Давай да разпрягаме. Все така става – възмездието ме преследва. Понеже хората не понасят чудесата. И защото се боят, пускат кучетата.
Уф, учителю, отвърна девойката, която постла върху рамото му царевичните си ръце, уф, да ти река: Толкоз те чаках, че нямаше как да не се явиш. Веднъж каза, че любовта е бягство. Никой не те разбра... Само сърцето ми откликна. Взех да си стягам багажа. А куфарът на любовта е малък, учителю. На! Две тетрадки, плик с дрехи, една игличка от грамофон. Мернах я на калдъръма. Като извъртиш плочата, хвърляш игличката. Защо?
Слагам нова, прегърна я мъжът, да не наранява улеите на плочата. Всяка песен наранява, мила. И всяко бягство, също. Ето! Натирвам кончето... Оттук нататък – пеша. Стъпка по стъпка, за да чуваме как ширата набъбва. Да ти призная: физиците не обичат да мечтаят. Според тях копнението спира напредъка.
Дивата, тънки устни, подредени като в гривна зъбки, се замисли. Хм, любимите ти физици! Веднъж, помня, ни разказа за невидимите равнини. Баща ми, Мазгала, и това не проумя. Рече: Стига глупости. Да, уроците ти по физика бяха като часове по рисуване. Така се вдъхновяваше, че стомахът ми започваше да пуска вино.
Мъжът впи усмивката си в устните ѝ. Зашемети я. Мм, вкусно вино. Още шира...
Бързаш да ми отвориш канелката... Защо бързаш? Тя така и така си е твоя.
Перна го през мустаците: Ще ме целуваш, когато аз кажа. Разправях на татко, ама надълго и нашироко като тебе, ти така разказваш, протяжно, че физиците обичат да бягат в невидимите равнини. Мазгала не го проумя. Вика: Ти гледай да избягаш, пък ще ти оправя физиката! Не посмя да разбере защо мама се завъртя около камбанарията. Всички знаеха омаята ѝ по свещеника... Баща ми пази момите, кога влязат в реката, ама не опази жена си. Уф! И от майка си бягам. Много дърдоря... Дай аз да нося юргана.
– Взе ли си тескерето?
– Нямам години за тескере, учителю.
– Така си и знаех. Как ще преминем границата?
– Как! Като невидими равнини.
Иваница, на попа щерката, напъпила мома с ей такова гъсто руно, като къдели от вълна, не последва пътищата на баща си. Не пожела да се втурне в неизвестността, защото – с право! – се боеше, че, ако тръгне с татко си, ще влезе в съдба на скитник. Ще се влее във фъртуните ѝ и ни един камък няма да ѝ направи дом.
Свещеникът напусна Златидол, както се напуска недовършен ръкопис – със сладката заблуда, че продължението може да е по-хубаво от началото, че за да живее с чиста съвест, трябва да се освободи от лукавствата на чувствата. Жената на Мазгала беше толкоз волна хубавица, че полудата ѝ нямаше ни мярка, ни застой. Виеше като сова край камбанарията и нощем, щом луната се изплези, разгръщаше русите си ветрила досущ крила – да покрие като саван собата на попа и да грачи от радост, че го е зърнала уплашен от любовта ѝ.
Бе готова да изостави дом и деца. Съзнаваше как ще посрами съпруга си и какви клетви ще си навлече. Съзнаваше присъдата, ала въпреки прокобите не успя да съсипе най-важното: изкушението на сърцето, което най-после бе вкусило любовта. След години живот с Мазгала, след отчаянието на навика и все по-изморителните лъжи, с които крепеше къщата и името си, душата ѝ отведнъж полетя към отеца като към простор – и тъкмо защото съзнаваше всички проклятия на тази невъзможна връзка, предварително осъдена да не даде ответ, късната ѝ любов се хранеше с полуда и произвеждаше полуда. Нямаше верига, която да я озапти.
Свещеникът реши да спаси вярата си в Бога по най-естествения начин – да не докосне изкушенията. Предпочете въздържанието и молитвените нощи, в които, за да се отърве от хубостта на Мазгалица и от нейната разголена примамност, се кръстеше с часове. Шепнеше от евангелията, от требника, от небесните кондики, очаквайки послание от Бога или от мълниите. Нощите бяха толкова дълги, че остаряваха като папируси.
Дъщеря му го намираше в зори срутен от безсилие. Изнемогата мъчеше не само тялото, но и духа. Изкушението го обливаше със сладост, каквато – защо да крие! – съзираше във всяка стъпка, във всяка усмивка и всеки поглед на най-красивата майка в Златидол. Спри, греховно видение!
Ти тръгни с веригите, тате, рече му щерката, па ги хвърли някъде, че да опазиш обета си! Колкото по-рано се измъкнеш, тате, толкоз по-малко прокоби ще останат в бохчата ти.
Отецът нямаше сили да погледне Иваница в очите, още по-малко – да я призове в пътя си, който и той, вярващият, не знаеше към каква ерес ще го запрати. Поп без църква е като бъчва без вино, дъще! Митрополитът ще назначи нов свещеник.
Да, тате, оставам да се грижа за черквата и за спасението ти. Искам да те запомня благочестив. Тука едни вещерки, грозни старици, спаружени, знаеш ли как одумват... Залисията на тази жена била прилепчива. Змия съща. Невестулка такава. И още... Такова е преплетено, тате, че трябва да се махнеш, белким Бог прогони дявола и белким разпарчетосаме тая объркана кошница. Лек ти път!
Същата нощ от камбанарията полетя Мазгалица – повярва си, че се обяснява в любов. Премина през клоните на вишните, които хем я разсъблякоха, хем омекотиха последната ѝ постеля.
Намериха тялото върху калдъръма зад черквата. Наръфано от вълци. Без кръв – насмукано от белки.
Иваница изпищя.
Мерна между вейките стъклено око. Всеки миг ще примигне.
Прибра го в джоба на престилката си, където продължи да пулсира. Притисна го с длан, за да го успокои. Усети как се впи в гърдите ѝ. Как се настани в топлото гнездо над сърцето и чу – да!, – чу как простенва.
От жилетката и от живота на самоубийцата остана колелце от седеф. Нищо повече от тази толкова безумна клада на чувствата. Само забранената любов е способна да стене като копче.
Полицаи отнесоха останките към Съдебна медицина в столицата. Щяха да ги върнат след три седмици. Много време, за да чака едно погребение.
На втория месец пристигна депеша. Съобщаваше се, че тялото е изгорено по съдебно решение в пещта на Александровска болница. Началникът на пощата изхъмка: Съдебно решение? Категорично не.
На погребението на красивата майка на три деца налетяха сови – с грозен към цял Златидол грак. Иваница плака от облекчение и от страха, че влюбената жена е прокоба.
Погребението събра оплаквачките, които всеки понеделник се тътреха пред църквата да пеят тъжните си песни – десетина грохнали от годините жени. Завиха протяжно като сирени.
От празния ковчег се чу шепот. Бабите, кръстейки се, обърнаха гръб. Иваница долови такива злостни наричания, че душата ѝ се вледени. Сълзите ѝ пресъхнаха. Страхът, че една любов може да е толкова гибелна, ѝ стисна гърлото. Не посмя да погледне в лице вдовеца. Да не би да зърне каменен зандан.
Не искам да остана в черквата. Страх ме е. То пустота, то прокоби! Да мета курешките на гълъбите. Да, бе!
Поднесе на мъжа чинийка с жито. Хапка от бита сто пъти в масата погача.
Дали да не му стана ратай?
Що пък не!, изправи глава. В Златидол вдовците имат право на втора жена три години подир смъртта на първата. Освен ако не я приберат като крава в дàма: да оре, да църка мляко. Що пък не!
Даде едно стъклено копче на вдовеца и каза:
– На. Погреби го в блатото! Пък аз ще доя.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.