БОГОМИЛ

Според етап 36 на част I от богомилското учение, Богомил е бил от знатен български болярски род, пръв учен и царски законовед при царуването на Петър (927-978). Някои историци считат дори, че и самият Богомил е от Петровия род.

Знае се във всеки случай, че Богомил, като византийски възпитаник, е бил пръв тълкувател на християноучението, току-що въвеждано тогава, и като такъв, по царска заповед е трябвало да приеме апостолството за разпространението на новата религия в цялото Българско царство, обширно и велико в оная епоха.

В него време, обаче, всред българските селяни съществувало брожение срещу болярите за възвръщане на земите и за равноправие.

Селяните, които са били роби на болярите тогава, са се придържали към своето древно учение за общиарското равноправие между хората, покровителствано от всички небесни и земни сили, и са искали да обработват общо земите и да се ползват равноправно от доходите им, както е било при дедите им и при прадедите им, в по-раншните Български ханства.

Не е мъчно да се разбере, че това учение за равноправие не е било в хармония с християноучението, налагано от царската власт и от болярите в България през него време.

Поставен да избира между едното и другото, Богомил, у когото очевидно е пламтяло чувството на обществената правда, взел страната на селяните. Той дори застанал начело на тяхното движение и се заел да пресъздаде старинния им мироглед, т.е. учението за человеческото общиарско равноправие, за творческата и разрушителната сили във всемира и за всеземночеловеческото творчество, което не може да почива нито на робството, нито на завоеванията, нито на каквито и да било вероучения, които затвърдяват человеческото неравенство.

Така Богомил се обявява против християнството, пригодено към царската власт и създава ново учение с всеземночеловеческо предназначение, състоящо се от две части;

Част I-ва: Мировъзрение за сътворението на света в VI глави и 36 етапи и

Част II-ра: Учение за живота, повели в VI глави и 36 етапа.

След това Богомил се отказал от имотите, на които имал право като болярин, и наметнал червено-кървавата тога, наметвана тогава в България на всеки роб, осъден на смърт. По такъв начин Богомил се обявил за самоприел смъртта, която е очаквала в онова време всеки въстанал против господарите в Българското царство и тръгнал да проповядва своето ново учение. То представлявало не само едно възвестяване на творческите и разрушителните сили, които движат всемира и на които е подчинен и човекът, но в него е била провъзгласена и всеземночеловеческата общиария, всеземночеловеческото общожитие при всечеловеческо равенство и всечеловеческо братство, без лична собственост, без разни царства, без господари и без роби, в което се е състояла и силата му, за да се разпространи по-после не само в България, но и в цяла Европа.

Че Богомил е бил голям учен, писател и философ, това показват първите негови ученици: поп Йеремия, също писател и пояснител на Богомилското учение, поп Василий, учен, врач (лекар), изгорен жив по заповед на византийския император Василий Комнин (1082-1118), след тях: Константин Хризомал, също писател, написал не само учението на Богомила в достъпна форма, но и други богомилски книги, изгорени публично през 1140 година, независимо от ред други учени и философи като Магове (епископи), проповедници на Богомилското учение из разните страни на Европа.

Презвитер Козма пише за Богомила и за богомилите следното: Случи се, че и в българска земя, в годините на правоверния цар Петър, се яви поп на име Богомил, който най-напред почна да разпространява ерес в българската земя. Неговите последователи учат народа да не се подчинява на господарите си, хулят богатите, укоряват болярите и вменяват в обязаност на всеки слуга да откаже да работи на своя господар.

Тази бележка на презвитер Козма достатъчно говори за точността и за същността на Богомилското учение, такова, каквото тук го предаваме, а ще се отнася за личността на Богомила, която учените: Иречек, Ягич, Осокин, Пипин и други я оспорват като действителна и я смесват с поп Йеремия, сам презвитер Козма, съвременник на Богомила, ги опровергава с горната бележка в беседата против богомилите.

Че Богомил е бил действителна личност, това се потвърждава и от синодика на цар Борила през 1211 година, в който синодик изрично се говори за Богомила, като за историческо лице и създател на богомилското учение.

Легендата, че Богомил е родом от село Богомила при Бабуна планина в Македония, гдето е и умрял, не почива на истината.

Съществуващото черковище в с. Богомила, като надгробие на Богомила, ще е вероятно такова върху гроба на някой богомилски Маг, който е бил като духовен началник на богомилите в тази област, която поради засиленото богомилство из нея, се е наричала Богомилско поле, отбелязано от Вилхелм Турски в своите спомени за първия кръстоносен поход (1096).

От где точно е родом, обаче, Богомил и где точно е починал, положителни данни за това нямаме.

НАЧАЛО И РАЗВИТИЕ НА БОГОМИЛСКОТО УЧЕНИЕ И НА БОГОМИЛСКОТО ДВИЖЕНИЕ

Като предшественици на богомилството се считат павликяните и манихеите, заселени в Тракия през VIII век от византийския император Константин Копроним, ала според французкия учен А. Ломбард, богомилството като учение и движение се е родило самостойно в България всред кървавите смутове, на които страната е била арена тогава и то е било чисто самородно българско явление.

Сам презвитер Козма казва, че поп Богомил се явил с някакво учение, което не било във връзка с никое друго. По тоя начин мнението на французкия учен добива голяма правдоподобност.

Манихейството е създадено от персиеца Мани, с учение, основано върху дуализма Ормузд и Ариман. Павликените са се появили в Персия през VII и VIII век, учението на които се е приближавало с това на християнството, но както манихейското учение, така и павликенското, нямат нищо общо с учението на Богомила.

Проповедниците на богомилското учение, начело с неговия създател, са или преследвани в България и във Византия, поради което те в неизброими тълпи се насочвали към централна Европа през Босна, през Далмация и през северна Италия, докато най-сетне се настанили и във Франция.

По-късно те добили в различните страни различни имена. В Босна и в северна Италия например се наричали патарени, а във Франция - катари и албигойци.

Така разширено и разпространено, богомилството добило на различните места и различен характер. Някъде в него е вземал връх социалния елемент, другаде философският, а на трето място пък религиозният.

В България, отечеството на богомилите, те са се наричали общиари, защото са се смятали наследници на древното человеческо общожитие (обща земя, при общ труд и равноправно ползване от земния плод), което са искали да се разпростре за человечеството по цялата земя.

В такава насока богомилството се е развило главно във Франция, историята на която е тясно свързана с богомилското движение (албигойството), в резултата на което се явява французката община, а след нея - образецът на съвършената демокрация, която донесе днешната култура на человечеството.

Първоначалното богомилство, обаче, с течение на времето, на много места от чисто социално учение се е изродило в ерес срещу източно-православната църква, която ерес давала все по-нови и по-нови разклонения, като: Валденези, Хусити и пр., та дори и лютерианството.

По тази причина първоначалното богомилско общиарско учение, рожба на небивалото неволничество на робите в царството на българите, останало покрито, като корена на някое дърво в земята, а на лице се виждали само неговите клонове и неговите цветове. Ето защо никой не си е дал труд да проучи същността му, за да се види, че то е било по природата си социално учение срещу средновековното робство. Излишно доказателство за тая социална същност на богомилството е фактът, че то е намерило почва за разпространението си из цяла феодална Европа. До каква степен богомилската ерес е успяла да се разрасне през средните векове, свидетелства обстоятелството, че богомилите за Франция, за България, за Кроация и за Далмация са имали дори свой папа, антипапа на римския, с безчислено множество църкви във всички страни на Европа.

В 1167, в Сент Феликс де Гарамон, е имало събор на богомилските епископи, под председателството на богомилския папа, българин. Съборът е бил свикан, за да разграничи областите на всички епископи. В същото време, обаче, той е бил и една внушителна манифестация на богомилската сила и на богомилската вяра в бъдещето всеземночовеческо общиарство, при пълно равенство и при пълно братство, което богомилите са проповядвали.

Специално за България, богомилството, макар противохристиянско, е било търпяно и е било по-правилно оценявано само от Иван Асен II, благодарение на което тогавашното Велико Българско Царство е било царство на истинско вътрешно братство, без вражди, без неправди и без насилия.