ВАКУУМ НА КРИТИКАТА

За литературната критика – в смисъл на респекти­раща професионална оценка, която бяха наложили още д-р Кръстев, Боян Пенев, Владимир Василев и някои автори от по-късните поколения – днес трудно може да се говори. Цялостни изследвания през последните ня­колко години едва ли се броят на пръстите на едната ръ­ка. А така наречената оперативна критика съвсем се из­пари или попадна в ръцете на случайни автори, прочели само себе си или главоблъсканиците на приятелите си.

Картината е тъжна, защото изявени критици дезертираха от горещия критичен фронт и започнаха да пи­шат стихотворения, разкази, драми и пр. Кой знае, може и да са прави, щом няма къде да отпечатат рецензия, да не говорим за проблемна или обзорна статия. Наистина няма къде. Съюзът на българските писатели няма лите­ратурно списание, а вратите на някои вестници и спи­сания са здраво залостени за литературната критика, пък и за останалите литературни жанрове. Е, вестник „Труд“ пуска в годината по една или две рецензии, но само „от“ или „за“ автори, които са в „техния списък“ или в предпочитанията на някои редактори.

Вестник „Български писател“ няма собствена по­литика или ако има, тя е всичко друго, но не профе­сионална. Трима редактори, които пишат стихове (със самочувствието на меценати), даже не си дават труда да се посъветват (безплатно) с някой от критиците ни. Така не е било даже и в началото на XX век. Мога да изброя поне пет-шест престижни за онова време вест­ника – „Утро“, „Заря“, „Слово“, „Мир“, „Вестник на же­ната“ – които ежедневно, или поне веднъж седмично, са се обръщали към критиците за оценка на новоизлезли книги – предимно на наши автори, но и на чужди. Има­ло е постоянни рубрики, водени от известни писатели или критици. Питам се, ако „Заря“ не публикуваше редовно Йовковите разкази, дали писателят щеше да е толкова популярен още приживе.

Има два вестника, за да съм съвсем точна – „Литера­турен форум“ и „Литературен вестник“, за които даже не ми се говори. Там не пишат, не оценяват професио­нално, а заливат с помия всичко, което е извън скудоум­ните им представи за литература. А също срещу тези, които не споделят техните партийни пристрастия.

И друго, даже няма къде да изразиш мнението си или защитиш позициите си. Ето защо е невъзможно да се направи оценка на литературната продукция поне за една-две години. Особено за лавинообразното на­растване на поетичното творчество имам усещането, че всеки трети българин пише поезия и издава стихо­сбирки. Колкото и да бяха помпозни и идеологически дирижирани, априлските литературни дискусии отпре­ди десетина години вършеха добра работа – следяха се процеси, течения, насоки, озвучаваха се постижения или несполуки, нови имена.

Днес е достатъчно да платиш на някоя телевизионна кабеларка, за да те изкара неграмотният водещ гений, без даже да е прочел произведението. Тъжна картинка. Липсват ни не само вестникарските или телевизионни­те рубрики за литература и култура, но и просветени вестникари, редактори, журналисти, които поне да про­умеят, че българската литература е неотменна съставна част на българската култура, на българската духовност.

Ето, това са някои от видимите и с просто око факто­ри, които убиват литературната критика, а с нея и лите­ратурата като цяло.

2000