Вихър
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Романи и повести , Исторически романи , Българска класика
- Страници: 172
"Предлаганите страници са само истински преживелици от похода срещу Турция през 1912 г. Eдни от споменуваните лица загинаха още тогава, а други са живи. Оставих ги с действителните им имена. Моля за прошка, ако това се зловиди някому."
А. Страшимиров
София. 1. IX 1922 г.
Романът „Вихър“ е публикуван за пръв път през 1922 г. като №5 и №6 от „Българска общодостъпна библиотека“, издавана и редактирана от самия Антон Страшимиров. В това издание нито на външната, нито на вътрешната заглавна страница авторът е посочил към кой литературен вид причислява това свое произведение. Едва на гърба на корицата на втория том е поместено редакционно-рекламно съобщение, очевидно писано от самия Страшимиров, в което се казва: „Съчинението е роман без интрига – страшният роман на войната.“ По-късно в своята автобиографична книга: „Творчество и живот“ авторът нарича „Вихър“ роман-хроника или роман-хронология.
Виж повече...
Вихър
Антон Страшимиров
МОБИЛИ3АЦИЯ
Големан обу кръстосани с черни гайтани калцуни, привърза над нозете си македонски цървули, притисна каскет на вежди и като разпусна ластика на виенското си пардесю, уви се в него като в римска тога.
И излезе.
Той искаше да демонстрира. Вчера гимназисти, студенти и неголяма гражданска тълпа развяха знамена из улиците и поздравиха войната. Големан вървя с тях развълнуван и недоволен. За освободителна война се говореше от години, тя бе искана в многохилядни митинги, нямаше мислящ човек в страната, който да не съзнава необходимостта ѝ. И Големан смяташе, че сега целият народ трябва да е на улицата – всички, всички да се слеят в траурно шествие след черните македонски знамена. Страната се хвърляше в свирепства от нечовечни побуждения, от страшна престъпност, от помрачаване и на най-светлите хора, от превръщане на народа в тъмна тълпа. Трябваше да се направи всичко нужно, за да залегне в душите инстинктът на борещите се за мир и за човечност, на борещите се по историческа необходимост. А това не се правеше. И прекарал изтеклата нощ в мъчително раздумие, писателят излезе сега да демонстрира.
Големан не можеше да се освободи от едно свое впечатление из вчерашната демонстрация. Мъж и жена, почнали живота си с лъжа – употребили кървави пари от борчески македонски чети за свое щастие, – вчера вървяха сред демонстрантите и се тресяха от плач.
Пред тътнежите на войната тези паднали хора сочеха откъснати от своя кръст, пречистени за смърт. Големан искаше да види техните сълзи у всички. Това ще облагороди душите, ще предотврати сърцата от прекомерно зло и ще освети предстоящите гробници. С такива сълзи да влязат всички във войската – всички, които застъпват мисъл в малката страна. Да влезе и най-слабият: ще го подкрепят във физическите трудности войниците от народа. Работните маси имат открита душа, те се групират около беззаветните натури и с това поставят пиедестала на всички нетленни паметници.
С тия мисли Големан намери своята рота в безкрайните софийски казарми, дочака ред и се записа. А после се изгуби в тълпата запасни.
Тя беше вече внушителна. Вървяха черни маси от близки и далечни села. Те идеха студени, мълчаливи, със сух, почти безразличен израз в лицата. Нямаше гайди и кавали, никак не се срещаше пиян човек, нито се мяркаха жени освен изрядко някоя майка, навярно стара вдовица, дошла да допрати син – надежда в живота.
И в ничие лице не се четеше страх, и в ничии очи нямаше възторг.
– Не вярват може би в предстоящата грозота? – се питаше писателят, търсещ тайниците на народната душа.
През бавенето си в казармата Големан беше хвърлил поглед върху облепените списъци на взводовете от последния набор. В единия от тези списъци имаше само трима неграмотни, а в другия – един-единствен. „Столица е“ – съобрази писателят в първия момент. Но пак провери. Не, войниците бяха от колиби из непристъпните дебри на Искърската клисура. Големан беше трогнат. И потръгнал из широката улица към храма „Св. Неделя“, той самодоволно мислеше:
„Младите хора са ония, които надъхват и старите в такива кървави подеми. А с младите в България вече е постигнато много: ето, всички са грамотни. Те четат, разсъждават и тълкуват пред по-старите хора събитията. И народната маса е свикнала с мисълта за неизбежната война, затова тя сега не е изненадана и е спокойна – не се стряска и не се трогва.“
След малко Големан се видя заобиколен от група офицери. Той беше чужд на професионалните военни и почти не дружеше с тях. И сега се изненада от засмените маса офицери, които го бяха обкръжили, и познатите лица, на които не можеше изведнаж да отличи. Но веднага се опомни. То бяха неговите съвременници от първите редове на интелигенцията – учители, съдии, академици, търговци, семинаристи, инженери, професори, архитекти, художници, писатели, артисти...
– А-а, аз бих желал да видя и друга армия, непосредствените началници на която да са хиляди възпитаници на най-първите университети в света! – резонираше след малко Големан.
И го обзе утешна гордост. Той беше уверен сега, че неговият народ ще воюва, без да се оскоти. „Ние не допуснахме народът ни да се превърне па помрачена сган – мислеше той – и не ще се срамим да вървим сега с него в неизбежното кръвопролитие.“
Свикнал със скритната мълчаливост на човека в своята страна, Големан вече не се взираше в лицата и в погледите на срещнатите групи запасни, за да чете в техните души. Обзе го увереност в съдбата, почна да мери достойнствата на народа си със сами себе и защото никога не беше се съмнявал в своята гражданска веля, той предвкусваше още в тоя първи ден всичкото благо, което ще последва от грозотиите на неизбежната война. Неговият изстрадан народ ще наложи своята правда на света, непременно ще я наложи...
И Големановото настроение да демонстрира, за да опомни българите, се изпари. Пък и ония тълпи познати хора, които срещаше той сега, вземаха походната му готовност за понятна и го питаха сърдечно в коя войскова част е и кога тръгва.
– Всеки отива, изключение няма, то се не допуща в самите души! – резигнираше Големан.
Само посивелият, току-що излязъл в оставка столичен кмет – инвалид от Сливница – спря с възторжени думи писателя:
– Дочакахте деня вий, непоколебими борецо за македонската кауза! – викаше той на всеослушание и го сочеше на минувачите. – Ето го, цял живот се бори с перо за свободата на Македония, сега тръгва и с пушка. Бъдете като него!
Големан отмина в нова треска. Оживяха в паметта му кървавата върволица светли хора, които той бе изпращал през десетилетие в борби там, в осеяните с безкръстни гробове македонски планини. И обзе го тъмна вражда, забрави той себе, хуманността потъмня в душата му. „Сега дойде всекиму редът! Никой никого не трябва да насърчава, всеки ще върви. И ще вървят с доброто и злото в душите си. Остави ги: то е съдба! Борбата ще бъде безпощадна, ще се възцари свирепа жестокост. И нека! Векове, кървави векове са напластили през поколения страшна вражда в самата плът на българина. Да се разлее, да се разлее тая вражда! Това е час на горка разплата...“
Стар държавник, първи от суровите в страната, прекъсна мислите на тъмно разчувствалия се писател.
–Заминавате ли? – попита го той.
– Аз съм към тукашните полкове – усмихна се виновно Големан.
– Е, по-добре. Мъчно ще е сега по треновете за ония, които се числят в провинцията. Сбогом.
Стисна старецът ръката на писателя и го изпрати без усмивка, сухо, като че ли и той, старецът, ще тръгва...
И свърши Големан с мисли, чувства, съзерцателство. Престана да е, което си въобрази, и се почувствува в сами себе това, което виждаше да е всеки: войник – безропотна единица в решените на нещо страшно стохилядни маси мъже.
* * *
Големан се обмундирова и се загрижи за себе като войник. Той беше служил някога, преди двадесет години, като учител и стоя в строя само три дни – маларичен бе, в блатист край, при Черно море. И не научи да владее пушката. А сега всички в страната бяха на оръжие и оставаше само едно съревнование: кой да бъде по-добър войник. Големан потърси човек, дръпна се в един кът на казармата и с голяма сериозност проучи частите на пушката.
Занят така с непосредствената задача на войник, писателят дълго не забелязваше дигналия се голям шум в задния двор на казармата. Тук бяха нахлули тълпа студенти, водени от посивял професор: ще се запишат войници, но искат предварително да им се отпусне музика, да демонстрирали из града. Държаха се речи, крещяха и това звучеше за Големана съвсем фалшиво. Многохилядната селска маса от запасни и не се трупаше да види какво става: тя, селската маса, бързаше да мине под „таргата“, т. е. да се запише, да се обмундирова, да се вреди, да не стане с някого грешка, че да го влачат после като неявил се навреме и да го съдят, и да го наказват.
При Големана се отби познат живописец с пеница на уста – навярно човек, който много е говорил.
– Ще запишат и студентите, ще хвърлят в огъня цялата интелигенция! А знаете ли какво се върши във военните канцеларии? – зашепна той трескаво.
– Какво се върши?
– Всички нестроеви служби са дадени на строеви офицери, а на тяхно място ще хвърлят в огъня запасните подпоручици, цвета на интелигенцията!
– Вие запасен подпоручик ли сте?
– Думата не е за мене – аз ще вървя – брат погребах аз в Македония – ще вървя, тази вечер се обличам, не ме гледайте такъв. Но войната е професия на действующите офицери, сега е ред тях да видим, те да водят.
– Облечете се и вървете в частта си. Ние трябва да се мобилизираме на един дъх, опълчваме се на борба с голяма държава. А другото ще разправяме след войната – след войната, след войната! – прекъсна и изпрати Големан художника. А останал пак сам, той мислеше. „Резон е да се разполага винаги с известен запас от делови офицери: ще остават и по-големи части без началници...“
Добрият писател – човек на увлеченията – беше вече готов да прощава всичко на началниците, стига да водят към победа! Той не съзнаваше, че все по-сляпо се поглъща от подема, че мечтата за победи става за него единствена страст и че душата му зрее да хвърли в игра всичко...
Големан се залута сред тълпата резервисти и се вслушваше в техните недомлъвки. Всяка думица му се чинеше, че открива желана страна от народната душа.
А сред войниците още нямаше войнственост и никой не мислеше за силата на противника. Хората бяха още в себе си, огледваха се и се преценяваха.
– Бей, десет годин, отка бе’ме на маневри, а ? – клатеше глава стар резервист, опрял коляно о свой съслуживец.
– Има.
– Хе-хе, я не съм стрелял оттогай.
– Я съм стрелял.
Мълчат. Един изправен до тях се наведе:
– И я съм стрелял – на сватби, хи-хи!
– Е па такава стрелба, да ме простиш, ете –
– Маки, стреляли сме ние за женки, а за свобода не сме йощ стреляли – това си е!
Разнесе се дрезгав смях. Големан загледа тъмните лица. Отде излизаха тия книжни думи у тях? Те за свобода още не били стреляли... А никой не поглеждаше писателя: не бяха за него те, тези думи...
И Големан отмина самодоволен. То не можеше да бъде другояче: трезвата и открита душа на нашия човек, който е господар на дома си, не е могла да не почувства вече цената и смисъла на своя държава, на своя войска. От новото време масата на народа не е очаквала и не е могла да види друга облага освен свободата. А „да стреля“ за нея тази маса ще е все по-подготвена сега, отколкото бяха бащите и дедите при Шипка и Сливница...
По-настрани, облегнати до зид, пушеха с лулички други двама твърде стари резервисти. Големан ги заговори: те може би са опълченци? Не, не са: излязоха негови съслуживци. А! Колко са те грохнали...
– Храните се вие, граждането, имате си спестено, па си угаждате и се държите до старост, а ние де можем? – мънкаше дружески ухилен единият от резервистите.
– Е, сега вече чорбата ще е една.
– Баш, ха-ха! Мака че е за вас.
– Не ще е. Всичко се понася, когато се отива на смърт. Претръпва човек.
– Право, виж, а? – вторачиха се един в друг грохналите мъже. После единият кривна глава:
– Хе... а какво е, ка’гледа човек младите!
– Защо?
– Ние сме стари, за нас нищо, брате. А речи как се на младост мре, хе!
И потопи селякът очи в тиха скръб. Но другият зажумя и отсече:
– Е па... народ се ражда, ете... а земя се с кръв печели, земя не се ражда!
Големан дълго повтаряше тия думи... Вековете са чертали своите скрижали в душите на тъмните люде: те не мъдруват пред събитията, разбират ги и ги посрещат с преживяното от поколенията.
В единия край на казармата стана някакво раздвижване, насядалите по целия двор млади и стари войници се възправиха: явил се беше дивизионният началник. Той скоро отмина и утихна шумът. Сега същият художник, който преди малко се беше загрижил за съдбата на запасните подпоручици, отърча пак при Големана.
– Чухте ли какво е станало? – блещеше той очи, бледен от вълнение. – Един полковник се загрижил за съдбата на артистите, прехвърлил Христо Ганчева в допълнителната дружина, но снощи дивизионният началник срещнал същия Ганчев, нахокал го и го изпратил в първия действующ полк... Скандал!
Големан се жегна от неприятно чувство, но скоро пресилено се разсмя.
– И много добре! Жертвуват, значи, и театра си, всичко жертвуват, добре е, ха!
– Помислете, за бога! – удиви се добрякът художник.
– Я се успокойте – усмихваше се нервно Големан. – Жертвуваме и учителството си. А какво друго имаме ние да скъпим? У нас и в последното селско училище имаше повече мисъл, отколкото в театър, в изкуство и в литература. Ние до днес само играхме на национална култура. Дано тоя преход сега ни избави от тая игра и ни сведе на дело. Нека се пожертвува всичко!
Художникът се опомни и изведнаж се пречупиха обтегнатите черти на лицето му.
– Наистина, аз не знам какво става с мен – смънка той. – Може би ще бъда убит: тъй ми е мило за всички...
Тези думи бяха казани съвсем просто. То бе един мъничък миг, една болна конвулсия на сърцето, някакъв трепет може би от сянката на високо надвисналата смърт. Големан забрави смеха си и тъжно се взря в прозрачното лице на смутения художник. И мистично недоумение обзе душите на двамата хора. Те си стиснаха ръцете и се разделиха със странно чувство, което ще ги кара сега да бягат един от друг – да бягат може би, докогато видят смъртта в очи там, при сраженията.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.