СЛУЧАЯТ ХАЙТОВ

Не съм много сигурен, че става дума за писател. И до днес в литературните кръгове витаят слухове, че въпросният е откраднал едни записки от сладкодумен родопски поп, а след това на бял свят се появили „Диви разкази“ – единственият сборник с проза, който е издал. Останалото е журналистика. И е далеч от сериозната литература. През годините за задигнати от Хайтов ръкописи са се обаждали и са писали много хора. Номерът му бил следният. Идва при „класика“ някакъв поклонник със своя труд многодетен, коленопреклонно му го дава за мнение или рецензия, онзи го взема усмихнат и ръкописът изчезва в бездънните му чекмеджета, за да се появи след това преработен, или с неговото име, или в съавторство, което да увековечи пак неговото име. В това има нещо дълбоко неписателско. Нещо тарикатско и грабителско. Нещо нетворческо, подло и агресивно, което сякаш иска да прикрие нечия дълбока творческа немощ. Хайтов, на едно място в автобиографичните си писания, твърди, че го открил за творчеството Георги Караславов. В онзи момент самият той бил подгонен от лесничейството в Родопите, в което по онова време работел. Обвинен бил в несъществуващи далавери и трябвало да се спасява с бягство. По-късно за подобни далавери той е бил обвиняван нееднократно и все несправедливо – от първата до последната далавера, за която се писа в демократичната ни преса – присвояването на инвентар от някаква си писателска станция. Да предположим, че всичко, от край до край, е измислица с тези далавери, ама как пък все него го набеждават за такива. Та, при първото злостно обвинение за особен тип счетоводство още горе, в родопското лесничейство, той казва, че побягнал и се крил някъде около Подуенската гара. Там, в някаква мизерна квартира, прочел някъде, че писателският съюз търси хора за очерци. Отишъл в Съюза, цанил се за въпросните очерци и Караславов харесал първия му такъв, за което му и платили. Вероятно още тогава Хайтов е схванал, че в това писане определено има келепир от всякакъв характер – от приличното заплащане, до кръженето около властта, както и влизането в тази същата власт, където винаги намирисва пак на келепир. И то голям. Откакто го знаем, той или е шеф на списание, какъвто е бил дълги години на списание „Родопи“, или важен писателски шеф не на какво да е, а на парите на Писателския съюз, на фонда, или е председател на Съюза, който разполага и с фонд, и с всичко. С две думи, проявявал е нещо като „дарба на стопанин“, което е страшно важно за нашенеца. Той може и да не те оцени като писател, може даже и изобщо да не те прочете, но не може да не бъде дълбоко впечатлен от всичко, свързано с властта и с келепира. Повечето от набедените писатели при социализма бяха тъкмо такива. На колене пред партията и партийния келепир, а за писането и за литературата нека вечността, дето се вика, да му мисли. Достатъчно е само да си спомним какво диво историческо кипене наставаше, когато се строяха писателски блокове и се раздаваха апартаментите в тях. Хайтов е типичен представител на хората с подобна психологическа нагласа. Той, от край време, е държал много повече на тефтера и на личните сметки, отколкото на белия писателски лист. Не случайно навремето издаде с предговор и тефтерчето на Левски. Просто го влече към тефтерите човека, слабост са му. А изглежда и към чуждите ръкописи. И нещо също важно за него. Държи и най- дребната сметка за всичко. И то сметка с хъс, с карес. Невероятно талантливият наш литератор Петър Величков ми е разказвал как го е гонил от момента, в който той открил, че изчезналите ръкописи на талантливата ни писателка Яна Язова след смъртта й, кой знае как и защо, се оказали при Хайтов. Може би ги е прибрал като шеф тогава на „Фонда“, кой знае. Но изглежда е предпочел да ги държи при себе си. Разказвал ми е Петьо Величков с какъв хъс и непомерна злоба Хайтов се е опитал да го съди и осъди и как това не е станало въпреки адвокатите му. А след като съдът не е осъдил дълбоко почтения Петър Величков, какво да си мислим за същия този Хайтов? Откраднал ли е ръкописите на Яна Язова или отново и отново е набеден несправедливо?

Случаят ме сблъска с този постоянно набеждаван в литературата „класик“ по следния повод. Съпругата ми, писателката Екатерина Томова, в един хубав ден взе да сътрудничи на Хайтовото списание „Родопи“. Самата тя е от Родопите, село Орехово, под връх Кабата и Персенк, където някога Хайтов се е подвизавал като лесничей, и бе естествено да стане сътрудник на списанието. Бащата на Екатерина е бил съученик на Хайтов. Тя пише за Родопите постоянно, знаят я като творец от Родопите и на Родопите. Един ден бе командирована от списанието да събира материал в Източния родопски дял, около Кърджалийското село Кирково. При срещата си със старци от село Кирково ѝ хрумва щастливата идея да интервюира стогодишни старци – българи и мохамедани, чиито разкази се оказаха невероятно интересни. Най-напред, защото са разкази на столетници, които столетници между впрочем изобилстват в Родопите, и друго – бяха разкази на хора мюсюлмани, вярващи безпрекословно в Аллах. Когато се върна от въпросната командировка, съпругата ми разказа за тези столетници. Намерих ги за забележителни. Тогава се роди идеята Томова да напише книга за тях и за други „нейни старци“ от родното ѝ село Орехово, която да публикува. Лично аз не бях съгласен с подобен журналистически подход. Представях си нещата по друг начин. Като една литературна обработка, като повод разказите на тези старци да бъдат разработени в новели от типа на тези на Иво Андрич, както новелата му, да речем, за босненския герой Алия Джержелес. Винаги съм се отнасял с известно снизхождение към журналистиката и съм я смятал за по-нисък жанр. По отношение на книгата си Томова постъпи двойствено, според мен. От една страна, интервютата със старците бяха представени като журналистика, а от друга, бяха силно художествено авторизирани от нея и станаха самобитни, както и да ги погледнеш. Така се роди култовото ѝ произведение „Забравените от небето“. Веднага след като написа книгата, Томова публикува два от разказите от нея в периодичния печат. Единият, доколкото си спомням, визираше един от интервюираните от нея старци и се казваше „Небето на Димитър“. Вторият визираше собствената ѝ прабаба и бе озаглавен „Тъжина“.

И тогава се случи нещо невероятно. Хайтов заяви, че Екатерина Томова е обрала архива на списание „Родопи“, разбирай, него самия. И хукна по всички редакции да спира разказите от книгата. По-идиотско нещо едва ли може да се измисли, ала въпросният Хайтов явно се изживяваше като монополист, нещо като литературен властелин на Родопите и на родопската тема. При това по особен начин монополист и властелин. Обиколи всички вестници и списания в столицата и наложи „табу“ на разказите на Томова. Внимание, опитват се да го ограбят. Нещо от сорта „Бият Паниковски“. Според мен, въпросният „класик“ бе крайно агресивен и примитивен тип. Бе решил не само да сложи „табу“ на разказите от „Забравените от небето“, а и да зачеркне името на Томова изобщо от литературата, без да си дава сметка, че име в литературата трудно се зачерква. Кафка е молил някога първия си приятел Макс Брод да изгори собствените му ръкописи, за да не остане нищо от него. Брод не само че не ги е изгорил, а ги е публикувал. Този опит за изгаряне на собственото творчество е в основата на мита за Кафка. Литературата и въобще изкуството изобилства със завистливи попълзновения за унищожението на нечие творчество, да си спомним само случая с Моцарт и Салиери. Това е черна, загубена работа. Подобни попълзновения най- често се обръщат срещу автора им. Хайтов изглежда не бе наясно с това. Той, според мен, бе слабо образован литературно. Примитивното начало бе до такава степен водещо в него, че изобщо не го интересуваха някакви си духовни съображения. Засегнат е – точка. Принципът е зъб за зъб, око за око. Съпругата ми изпадна в положение на неизбежна защита. И поведе своята епична битка със соц. номенклатурата в литературата, защото Хайтов се водеше и бе тъкмо такъв по онова време.

В продължение на няколко месеца тя успя да се срещне с около пет хиляди човека, мисля, че в това отношение разполага с невероятна документация, пред които разказа или изложи случая Хайтов. Особено ѝ помогна в това отношение легендарният наш сатирик Радой Ралин – този непримирим, истински борец за правда и свобода, който бе страшно възмутен от поведението на своя колега. Не вярваше, че може да съществува такъв човек. Впрегна целия си мощен авторитет и връзки, за да го разобличи. Тактиката му в това отношение бе забележителна. Държеше съпругата ми да провежда срещите с всеки един поотделно и непременно след това да ги документира. Обаждаше се често предварително на определени хора и те нямаше как да му откажат да се срещнат с Томова. Някои от тези „фактори“ тутакси заставаха на страната на Хайтов, но това никога не отчайваше Радой.

– Ти документирай – казваше на съпругата ми. – Нека тези да ги видят. Идва ден, в който за всеки удря часът на истината.

В някои случаи, по време на тези нейни срещи, човешкото падение беше забележително. Разказвала ми е за среща с една кино-мижитурка-поет, някакъв шеф по онова време в кинообединението, който я разпитвал по случая Хайтов цели девет часа. Изтънко, в подробности, с ненаситно любопитство и най-накрая казал:

– Да, така е, вярно е онова, което казваш за него. Но сега говорим на четири очи тука и ти го казвам направо. Винаги ще съм на негова страна, щото той е Хайтов, а ти си никоя.

Забележително, нали! Гад, та дрънка. Мръсник е, но аз съм с мръсника, щото той има власт.

Една поетеса пък взе писмото, в което течеше подписка срещу Хайтов, и изведнъж писмото изчезна. Оказа се, че няколко дни го е крила вкъщи от страх, а след това го отнесла в Държавна сигурност, за да засвидетелства съпричастност с органите.

Но имаше и доблестни хора, които не се огънаха пред писателската номенклатура. Такъв бе партийният секретар на СБП, поетът Николай Христозов. Да. Точно така. Тогавашният партиен секретар на Съюза Христозов. Днес им е много лесно на някои да хулят партийните секретари. Обикновено го правят такива, които след „победата на демокрацията“ крадоха и се оядоха. Преходът им трябваше, за да вдигнат замъци, пред които някогашните вили на партийните велможи изглеждат като колиби. За това им бе на някои „демокрацията“. Христозов бе от партийните секретари, които вярваха в идеята и имаха много висок морал. Този тих, сдържан човек категорично застана на страната на Томова и не се поколеба да го демонстрира. Такива хора като Христозов в Съюза на писателите бяха Свобода Бъчварова, Иван Пауновски, Генчо Стоев, Емил Манов, Борис Димовски, Васил Попов, Христо Ганев, Бинка Желязкова... Невъзможно е да се изброят всичките. Имаше доблестни и честни хора по времето на социализма. Имаше хора, които вярваха в човешките добродетели, в комунистическия идеал, ако щете. Да, да, тъкмо в този идеал. На техния фон и вяра днешното време изглежда напълно пропаднало, безнадеждно пропаднало. То напомня времето на прочутия философ Сенека, учителя на Нерон, по чиято заповед Сенека се самоубива. Това е време в Римската империя, в което доброто се е считало за неестествено, а злото за природосъобразно. Ето това е. Току виж излязло, че комунизмът е последният морален рубеж на човечеството. Не искам да го кажа, вероятно не е така, но и тази мисъл напоследък ми минава през ума на фона на разграбената ни и напълно опустошена в морално отношение Родина.