ЛАРИ ХОФБУРГ помисли, че някой просто му е скроил глупава шега. В офиса му, чийто южен прозорец имаше прекрасен изглед към парка, точно пред бюрото, някой бе поставил част от куклата Барби мъничка лява ръка от кукличките Барби, които заводът на Лари Хофбург произвеждаше. Лари имаше основание да се вбеси – такава мъничка лява ръка от куклите Барби се появяваше вече трети ден поред в офиса му – беше оставена все на едно и също мясго – пред сивия монитор на компютъра, уж небрежно захвърлена, пък все в едно и също положение – пластмасовите пръсти на ръката сочеха точно към тялото на господин главния директор на компанията за производство на детски играчки. „Откъде се взе този боклук? – промърмори Лари. Все едно, редно е този път Адриане да си поизпати!“ Адриане Toт беше секретарка на Лари, висока, привлекателна блондинка, в която шефът имаше пълно доверие. Тя ръководеше целия административен щаб, под зорките й очи нищо не можеше да се промъкне в компанията, без да получи точна оценка – вече осем години Адриане работеше в „Тойс Интернешънъл“ и за нея се разказваха невероятни истории как от прости машинописка внезапно започнала да се издига, за да стигне невероятните висоти – личен съветник, секретар на Лари, наблюдател на целия ръководен персонал в обединените заводи, личност, без чието благоволение просто слънцето не можеше да изгрее сутрин над заводите „Тойс“. Но ето, че тази лява ръка от куклите Барби се появяваше вече трети ден в кабинета на господин главния директор. Отначало дори Лари Хофбург не й обръщаше внимание. Първият ден просто се усмихна кисело и я изхвърли в коша за отпадъци. Вече не беше сигурен кога точно почувства болката в лявата си ръка – дали беше на обяда, когато Адриане дойде и му предаде спешно съобщение, касаещо доставката на новата линия за играчките от дърво, или може би пък бодежът в китката започна някъде следобед, когато почиваше на шезлонга в своя кабинет у дома? Не можеше да си спомни. Всъщност болката отмина почти веднага и Лари моментално я забрави. Но когато на следващия ден точно пред сивия екран на компютъра отново съзря пластмасовата ръка на куклата, споменът за болката го засипа, а заедно със спомена веднага се появи и дразнещия спазъм в китката. За около минута лявата ръка на Лари се вцепени и отказа да му служи. Но не това беше най-неприятното. Болката в китката преля като огромна вълна и го направи изцяло неподвижен, скован труп. Изведнъж обаче вцепенението изчезна, просто се загуби, като че никога не е било, остана само пластмасовата ръка на куклата Барби, протегнала симпатичните си розови пръстчета към главния директор. „За Бога, какво беше това?“ – изстена Лари в недоумение, хващайки хладното парче пластмаса. Очите му внимателно проследиха детайла от играчката – нищо особено – на пръв поглед всичко се оказваше съвсем като при милионите подобни детайли, които заводите Хофбург бълваха всеки божи ден. Лари обаче никога не се бе доверявал на първия поглед. Никога не се бе отнасял сериозно и към любовта от пръв поглед. Дори и към своята връзка с Адриане, която според легендите възникнала „от пръв поглед“, Лари се отнасяше скептично. Преди да покани Адриане в спалнята си, цяло детективско бюро работници бяха провели половингодишни проучвания за това що за птица е тази красива блондинка Адриане Тот. За нея знаеше не само имената на хората, които я бяха осиновили, имената на техните деди и бащи, бе прелитал стотици пъти над мъничкото имение край Рейн, където все още живееше осиновителката й, но разполагаше с пълни изследвания на кръвта, психическото състояние, моторната активност на госпожица Адриане Тот, както и сведения за здравословните параметри на всеки орган от тялото й, включително и цените, които в миналото тази привлекателна фея бе плащала за различни видове лечение и здравни застраховки. Не липсваха и подробни сведения за връзките й с други мъже, предшествениците на Лари. Разбира се, Адриане се радваше на голямо внимание от страна на силния пол – това бе лесно обяснимо – достатъчно беше да се погледне само веднъж снимката й. Все пак хората, занимавали се с биографията на госпожицата, не бяха открили по-продължителна от година връзка, най-чести бяха три-четиримесечните влюбвания. И то не мъжете изоставяха Адриане, а тя ги напускаше. Ето, че с Лари Хофбург бе останала осем години. Не случайно Лари, държейки розовата пластмасова ръка на кукличката, си позволи да отдели няколко минути за разсъждения относно своята привлекателна секретарка. Защото единствено Адриане Тот имаше достъп до този кабинет със сивите кресла, компютъра и двата бодливи кактуса – единствените неща от живата природа, които Лари бе допуснал до себе си. Не понасяше животни и растения, в тях винаги можеше да се появи някой микроб, но кактусите... Те бяха негови любимци, в живота му настъпваше празник, когато по гърбавините им избиваха мъничките розово-виолетови цветчета. Тогава настроението му винаги беше превъзходно. Ето – сега кактусите му отново се бяха подготвили за своята розова фиеста, но само на около половин метър от тях за трети пореден път лежеше пластмасовата ръка на куклата Барби. Ръката от кукличката, която бе намерил за втори път върху бюрото, беше подложена на най-прецизни изследвания в лабораториите на заводите „Тойс“. Самият Лари бе наблюдавал със собствените си очи всеки отделен процес на анализа и бе проследил внимателно резултатите. Той имаше докторска степен по неорганичен синтез, но предългите формули, които се изписваха върху мониторите след всяка реакция, не събудиха ни най-малкото подозрение. Пластмасовата ръка, която бе намерил в офиса си, не беше нищо повече от пластмасова ръка – детайл от куклите Барби със смешни, опулени очи, глупави лица, за които малките момиченца ронеха сълзй, и майките кога с мърморене, кога с усмивка, тъй често купуваха от щандовете на универсалните магазини. Всъщност куклите Барби се оказаха много печеливш артикул на заводите „Тойс“. Този път болката избухна в китката на Лари Хофбург без предварителния спазъм и беше така влудяваща, че в първия миг той се олюля. Направи опит да върви и за свое учудване успя – раздвижи кръста си, наведе се – наляво, надясно, завъртя глава, задвижи дясната си ръка. Всичко му се подчиняваше. Всичко, с изключение на лявата ръка. Дори лявото рамо се подчини на командите му. Ето – опита се да прегъне ръката в лакътя и отново успя. Болката се беше загнездила в китката, дланта и пръстите – китката, дланта, пръстите! Точно онзи пластмасов детайл, който лежеше на бюрото пред монитора на компютъра. ,.Не е само глупава шста! – тихо каза Лари. – „Може би Адриане трябва наистина да си изпати!” Сигурен беше, съвсем сигурен. Вратата на офиса му пропускаше само двама души – Лари Хофбург и Адриане Toт. Само те двамата притежаваха смарт-карта, с която се отключваха петте поредни врати. Всъщност, Лари винаги бе споделял становището, че такава недостъпност на работното му място не е необходима – фабриките му произвеждаха само играчки, а не ядрени оръжия, за Бога! Но малката Адриане беше казала – „Офисът на шефа е въпрос на престиж... колкото по-недосегаем е генералният директор, толкова е по-голяма вероятността тълпата да го обяви за бог. А ти си бог, скъпи, нима не го знаеше досега?" Може би наистина подчинените му и почти всички десетки хиляди хора, които изкарваха хляба си в заводите му, смятаха Лари за бог. Беше се издигнал от нищото – някакъв си мизерен дребен техник на повредени електроуреди. Преди години трябваше да се гърчи от срам, когато отговаряше на въпроса колко припечелва годишно. Винаги бе мечтал за много пари. Толкова много, че дори фабриките за играчки и милионите, които правеше с тях сега, му изглеждаха смешна детинска игра. Беше сигурен, че може да спечели още много, много повече. Човекът с много пари трябваше да притежава луксозен личен офис. Помещение, в което се допускаше присъствието на двата кактуса и от време на време на русата, приказна фея Адриане. Адриане – която бе внесла пластмасовата ръка на куклата Барби в кабинета. Защото самият Лари никога не бе донасял подобно парче пластмаса в офиса си. Нима е възможно? Адриане... Мисълта беше твърде неприятна, затова той се помъчи да я възпре. Ако трябваше да бъде съвсем точен, пленителната русокоса вълшебница не се казваше Адриане. Той бе измислил това име за нея, като я убеди да го приеме. Лари не можеше да понася истинското й име Розита. Грубите, стържещи звуци на Розита никак не отиваха на изящното, светлокосо момиче. Като чуеше „Розита“, Лари Хофбург винаги си представяше някоя дебелана, постоянно настроена за шумни скандали. Адриане звучеше нежно, примамливо, като шепот на влюбени в края на лятото, пък и притежаваше императорски ореол... Болката в ръката поутихна. И все пак точно русокосата вълшебница, на която Хофбург създаде бъдеще и достойно положение, бе внесла в офиса му ръката на куклата Барби, която превръщаше китката на лявата му ръка в огромен айсберг от студена болка. Адриане... но защо го беше направила? И как, Боже мой, присъствието на парчето пластмаса успяваше да влияе върху човека? Що за нелепица, наистина...