Девети
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Романи и повести , Исторически романи
- Художник: Любомир Славков
- Страници: 280
От автора на бестселърите "Задругата" и "Заветът" - новият роман на Добри Божилов "Девети".
В този исторически роман нито едните са добрите, нито другите са лошите. Повечето от героите са реално съществували и съдбите им са и съдби на хиляди други българи – както на комунисти, репресирани преди Девети септември, така и на антикомунисти, репресирани след него. Романът показва битието на бедните хора, чийто живот се променя към по-добро и за което те са благодарни, но разказва и за лагерите, репресиите на другомислещите и интелигенцията, национализацията, колективизацията, службогонството и партокрацията, замяната на чистите като теория комунистически идеали с алчност и кариеризъм, глупостта на част от държавния елит, която се превръща в държавна политика.
Многопластов, задълбочен, правдив и преживян „Девети“ е прекрасен опит за портрет на онова време разделно.
Добри Божилов е роден през 1975 г. Завършва информационни технологии и икономика. Прави докторантура в СУ. Работи като журналист в икономически и издания за високи технологии. През 2001 г. започва малък бизнес в областта на интернет, успешен и до днес. Той е създател на българската криптовалута левкойн и работи в екипа по развитието и разпространението ѝ.
Номинираният за издаване в „Конкурс за исторически роман 2017“ на издателство „Лексикон“ „Задругата“ е първият му роман.
Има публикувани около 20 разказа в периодични издания, обединени в сборник със заглавието „Великият ум“, разпространяван в интернет.
Личното му верую е, че успехите по стандартите на пазарното общество са илюзия. Счита, че успехът е, ако човек създаде изкуство, т.е. продукт, който остава за вечността. Помните ли кой е бил най-богат по времето на Айнщайн? А по времето на Леонардо? Вечността принадлежи на оставилите нещо интелектуално.
Виж повече...
Девети
Добри Божилов
Пролог
- Ти си предател, а аз съм патриот - каза Едната.
- И защо да е така? – попита Другата.
- Защото ти последва Наполеон, а аз се борих с него - каза Едната.
- Когато се върне императорът, аз ще стана патриотът, а ти – предателят - отвърна Другата. След това минаха на следващата пиеска.
*
- Какво ми говориш за тоя социализъм? Дори едни банани не можахте да докарате на народа - каза Едната.
- А дядо ти преди девети септември колко банани е ял? – отвърна Другата.
- Това е друго. Тогава не е имало хладилници и кораби, които да ги докарат - обясни Едната.
- На Запад имаше, във Франция и Германия имаше банани - каза Другата.
- Но България нямаше хладилници - каза Едната.
- Виждаш ли, проблемът е, че социализмът построи кораби и хладилници и така създаде проблема с бананите - отвърна Другата.
- Както и да го въртите комунистите, провалихте се, нямаше банани - каза отново Едната.
- Всъщност, имаше – магазините бяха пълни и с банани, и с портокали, дори с ананаси. Отиваш и си купуваш - каза Другата.
- Ама това бяха показните магазини. Там беше скъпо и ги правеха само за да се хвалят пред чуждите посланици - каза Едната.
- Днес всички магазини са с цените на показните. Няма нито един „Плод и Зеленчук“ с ниски цени. Всичките магазини са показни и затова е пълно с банани и портокали. Направи днес един евтин магазин и ще видиш колко време ще има банани в него - отвърна Другата.
*
На едни избори в началото на XXI век се коалираха „македонците“ и „земеделците“. Свидетели твърдят, че на вечерната софра, каквато има на всяка предизборна кампания, едните вдигали наздравици: „А, наздраве за Стамболийски“, а другите: „А, наздраве че утрепахме Стамболийски“... Това беше към осемдесет-деветдесет години след Стамболийски.
- И защо сега моите и твоите хора толкова воювахме едни с други? – попита Едната.
- По-важният въпрос е защо това ще продължава и в бъдеще, и Онзи Горе засега не мисли да ни каже? - отвърна Другата душа.
1. Зоя
- Дунчее, Дунчее, кака Зоя си дойде... - извика малката Нена – Кака Зоя си идва, на площада е, сега ще убие фашистите.
Йорданка вдигна поглед към детето и остави кофата до кладенеца. Войната явно бе свършила. И те бяха победили. Тя, братята й партизани, или поне тия, дето доживяха, ремсисти и бунтовници, ятаци, та и самата Зоя – най-смелата сред каките в рода, а мнозина считаха – и сред батковците. Дунчето бе най-малкото дете, едва петнайсетгодишна, та не можа да стане партизанка. Но помагаше, носеше храна в гората и криеше братята си от жандарите.
Малката Нена бе едно нещастно дете. Изключително бедна, както и Дунчето. Майка й – прислуга на богатите с мизерно заплащане. Точно като сръчната и веща във всичко майка на Дунчето. Майка и на лудите глави, дето хванаха Балкана, та навлякоха безброй беди на тия, дето останаха.
Сега всичко бе свършило, поне мнозина се надяваха на това. Но както двама от братята на Дунчето, така и бащата на Нена не го бе доживял. Убиха го в затвора. Фашистите. А той дори не беше партизанин, нито ятак. Земеделец беше, ама много говореше. И като насред войната обяви и Хитлер и царя за предатели, и каза че слушал английското радио, дето говорило истината, та насред войната го прибраха, понабиха го, и той издъхна. Ако Дунчето и кака й не обичаха фашизма, защото вярваха в нещо друго, то Нана го мразеше така, както едно дете може да мрази убиеца на баща си.
- Айде, Нено, отиваме при кака Зоя.
- Отиваме при Зоя, отиваме при Зоя, там има много хора, всички я прегръщат, не можем стигна до нея. Ама ти си й любимата сестричка, теб ще те пуснат. Ще вземеш и мен...
- Взимам те, айде.
Площадът бе препълнен с хора. Повечето бяха обикновени граждани, дето усещаха накъде духа вятърът, и бързаха да засвидетелстват верността си към новите силни на деня. Само преди 4 години същите хора посрещнаха с хляб и сол германските войници. Сега наред бяха руските войници. То те не бяха дошли още, ама първите партизани влязоха в Асеновград и смениха управата. Сега пет-шест от тях бяха на площада, облени от народната обич. И Зоя там – насред всички, и възлюбеният й бате Наско. Политкомисар, дошъл от Съветския съюз, един от малцината оцелели съветници, дето Сталин прати на помощ на партизаните. Говореше се, че лично се е ръкувал с Бащата на народите и имал медал от него.
Ама кой с медал, кой приятел на Висарионовича – това нямаше значение, когато кака Зоя беше наблизо. Тя бе най-силната от всички...
- Махайте се, направете ни път, водя сестрата на Зоя - провикна се Нена. Провикна се после пак, под усмивката на Дунчето, а хората се поместиха. – Водя сестрата на Зоя, тая дето Петко Келемето искаше да убие. Сега ще види той, като Зоя се върна.
Петко Келемето беше всъщност един от най-усърдните стражари на предната власт. Не че беше фашист, просто добре си вършеше работата. И той нееднократно беше нахлувал в къщата на Дунчето да дири партизани и оръжие. Няколко пъти бе опирал пищова си в гърдите на невръстната девойка, или пък дългия си нож до гърлото и. Нищо не бе научил. Но се говореше, че той е убил бащата на Нена. Със сигурност обаче се знаеше единствено, че е участвал в ареста му.
- Како Зоя, водя ти Дунчето! - викна детето и се хвърли на врата на младата партизанка. То беше ясно, че води себе си, а Дунчето само проправя пътя. Но можеш ли да не се зарадваш на това ангелче. Зоя я прегърна.
Тя имаше особено отношение към децата. Страхуваше се, че няма да има свои, след като в затвора преди две години с бой я бяха докарали да пометне. Ако имаше някой, дето да си заслужава да мрази фашистите повече от Нена, това бе Зоя. Но тя не ги мразеше чак толкова. Тя просто обичаше децата.
- Како Зоя, утре да убиете Петко! – извика Нена. – Чух, че ти и бате Наско лично сте го хванали в оная къща. И бате Наско го е набил. Утре ще го убиете – него и другите фашисти, дето убиха тате.
Слуховете се разпространяваха бързо. Петко бе от старата власт, но не бе достатъчно голям, за да избяга. Предния ден се беше барикадирал в къщата си, въоръжен до зъби и крещеше, че ще умре, но ще завлече със себе си колкото може повече „шумкари“. Другарите на Зоя бяха решили да подпалят къщата и да го изгорят, за да не рискуват живота на някого. Но Наско отиде и след тежък разговор успя да го убеди да се предаде. Обеща му, че няма да бъде убит. И разбира се, въпреки слуховете, не го беше бил. Онзи беше пребит от други, още преди да се прибере в дома си и да зареди оръжието.
- Няма да убиваме никого, Нена. Няма да убиваме Петко - отвърна строго Зоя – Няма да убиваме и фашистите.
Детето се изненада, първом не разбра, после извика:
- Как няма да го убиете? Той уби тате, щеше да убие и кака Дунче. Мама плака цяла седмица. Още ходи черна по улиците. Гладуваме заради Петко...
- Слушай, Нено, слушай – няма да убиваме Петко. Ние не сме фашисти, ние не убиваме хора като тях. Ние сме комунисти и ще направим всички да живеят добре.
- Но защо, защо, мама толкова плака, аз плаках... Петко е виновен...
- Малка Нено, слушай ме... - отвърна Зоя, като разбираше, че не само детето я гледа, а целият площад – Слушай ме... Фашистите имат ли деца?
- Имат - отговори почти разплакана от яд Нена.
- Ако убием Петко и другите фашисти, техните деца няма ли да плачат? Като теб.
- Ще плачат...
- Ти искаш ли да плачат?
Нена замлъкна. Избърса сълзите си. После каза:
- Аз не искам децата да плачат. Искам само тати да е жив.
- Баща ти е жив във всеки от нас, Нено, няма да го забравим. Бате Наско ще ти бъде баща.
- Бате Наско, бате Наско! - развика се детето и хукна към него.
А Зоя най-сетне успя да се обърне към сестра си. Усмихна се.
- Петко не е убил нито един от нашите. Каква е тая история на Нена? - попита тя.
- Ами знам ли, имаше няколко пъти да идва в къщи. С пистолети и ножове. Вярно е, що каза детето. Срам нямаха, пред него размахваха оръжието - отвърна Дунчето.
- Искал е да те сплаши.
- И аз така мисля. Може и друго...
- Друго? – изненада се Зоя.
- Нали го знаеш, ергенче е.
При тези думи и Зоя, и бате Наско, та и цялата публика наблизо се разсмя шумно.
- Искал е да го забележи хубавицата! - извика някой.
- Млъквайте, тя е на петнайсет едва – викна Зоя и площадът се смълча.
- Както и да е, аз не се уплаших и не казах нищо – отвърна Дунчето. – Никога ни Петко, ни другите с пищови и ножове не разбраха къде крием пушките...
- Ти си смело момиче, Дунче. Да беше малко по-голяма, щеше да си с нас в отряда. Ама то и тия, дето помагахте от града, бяхте важни. И ние трябваше да ядем нещо - каза мъдро Зоя.
Подир час шумотевицата приключи и тръгнаха към дома си в горната махала. За пръв път от години Зоя щеше да преспи там законно, без да се крие из подземните тайници и да дебне за полицейските ботуши.
- Това за Петко и фашистите защо го каза? Народът може и да не те разбра, како. Всички чакат кръв - попита по-малката сестра.
- О, колко кръв проляхме, Дунче. Българска. Не ме е яд, че се бихме, че ме пребиха и щяха да ме убият. Не ме е яд дори, че загубих двама братя. Не ме е яд за бащата на Нена. Яд ме е, че българи убивахме българи – те нас и ние тях. За никой шваба не ми е жал. Те са чужди тук, не им е мястото в България. Ама защо се намериха техни слуги – българи, дето да воюват с нас? И да убиваме българи. Затова не ща да убиваме Петко, нито другите. Искам да разберат, че сме се били да живеем всички по-добре. Не да победим, и да ги избесим, така както те правеха с нас. Ей затова, Дунче, не трябва да караме децата на фашистите да плачат. Иначе и ние бихме били фашисти.
- Кака ти Зоя ги мисли едни неща, дето я станат, я не - каза бате Наско. – Ама ги мисли и със сърцето си, дано успее да спаси повече от тия нещастници.
- Кака Зоя ще е царицата на Асеновград. Каквото тя каже, това ще стане. - каза гордо Дунчето.
- При новия строй няма да има царе и царици, Дунче. Хората ще са равни. Няма да има бедни и богати, майка ти няма да слугува на господарката си. И Зоя няма да е царица, и тя няма да има слуги - каза бате Наско.
- Аз говорех, че нея ще слушат всички в града, ако и да не е царица. И това, що го е намислила, ще стане. Дори с фашистите, дето и аз не ги обичам. Ама ако иска да ги спаси, щото са българи, кака Зоя знае как.
- Не бъди толкова сигурна, мило дете. Животът има много да те научи - отвърна мъжът.
Настана кратко мълчание, чуваха се само стъпките им по калдаръма. После Зоя попита:
- Ти, Дунче, освен тоя дъртак Петко, някой друг да те е оглеждал?
Малката сестра се изчерви. Зоя продължи:
- Красавицата на горната махала. Не може само Петко да е - дето от служба не може една булка да завърти.
- Красавица, како, ама бедна. Никой не взима бедни красавици, освен в приказките. Без имот и зестра, ако ще Василиса Прекрасна да си, няма кой да те вземе...
- Е, тя и Зоя няма много зестра - весело каза Наско.
И тримата се разсмяха. Накрая Дунчето каза сериозно:
- Не ме интересува нито Петко, нито синът на господарката дори. Аз знам, че Господ на мен ще ми даде най-хубавия мъж.
- Господ? Какви ги говориш, Дунче! Няма Господ. Никой комунист не вярва в Господ. А ти, „коскоджамити“ ятачка, сестра и братя партизани имаш, не ти трепва окото пред ножове и пистолети, ти... на Господ се уповаваш. Свърши се с Господа, Дунче. Свърши се и с всички попове и всякакви мошеници. Не Господ, а човекът сам си върши нещата! Комунистите се смеят на Господ.
Дунчето се замисли, след това вироглаво каза:
- Абе може и да няма Господ, ама аз си знам – има някаква сила, дето движи всичко. Дето слуша молитвите на хората и чете сърцата им. Няма Господ, ама на мен ще ми се даде най-хубавият мъж.
- Ако това стане, ще повярвам и аз в Господ – каза Зоя и демонстративно изправи баретата си с ярка петолъчка отпред. Вече тези барети бяха законни и народът плащаше луди пари, за да се сдобие с някой от символите на новата власт.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.